Но всичко си идва на мястото като съм си у дома и хората вкъщи са в настроение и в пълен състав
Снощи на няколо пъти заспивах, докато опаковах купищата подаръци за девойките. Накупих хартии, пликове и накрая се оказа, че не са достатъчно… Така че след малко ще опаковам последните подаръци и започвам да се занимавам със стайлинга – пак на децата, за да са доволни, усмихнати, не както всеки ден, а като на празник и то един от най-хубавите.

Нямам търпение да им видя очите и да им чуя звънливия смях, когато видят подаръците си. В тая връзка, трябва да отбележа, че май трябваше да купя по-голяма елха, защото…;-)

Ето и снимки от вчерашната операция по призоваване на коледния дух у дома.

Не ми се мисли как ек сега след час и половина ще се доберем с децата до НДК, където червейчетата имат концерт и много се вълнуват по случая. Дали да не отскоча до пазара и да купя 3 шейни и да се спуснем по надолнището на Черни Връх – булеварда… Ужас и безумие е на Острова. Така вече наричам квартал Лозенец.

Ама стига съм мрънкала, щото и лекарката днес не ме зарадва. Някакво ошипяване на шийните прешлени, след рентгенова снимка на съответните части. Мигрена. Една торба лекарства и след 3 седмици пак на преглед. А, да, да се науча да си меря кръвното. Да се снабдя със съответната апаратура. На всеки 50 минути да си почивам, правейки гимастика за раздвижване…

И т.н и т.н
Стресове, мресове. Сега и някакви неща чета:

които някак не ме правят особено спокойна.
Да видим.

Важно е, все пак, че си съхраних и запазих доста неща от това лято и с тях съм решила да се топля през идните 2-3 месеца. Вярно е, идват празници, ама за капак на всичко сега съм и болна. Пустата ми глава вече съвсем ме побърка. Щом и на доктор ходих днес, а ще имам такова посещение и утре. Гадост. Но снощи преминах всякакви граници на търпимост.
Та за зимата говорех… Ама гледам Доктор Хаус. Някакъв врещящ от главоболие човек… О-ужас… дали да не сменя канала…. Разсейвам се… Намерих с какво

Сега си създавам нагласата,след миналия уикенд, утре сутрин като стана да има навалял сняг. Ама да успея да го видя преди да е утъпкан от коли. Даже мисля ако това се случи да изведа кучето навън и да оставяме следи от лапички и крака в снега. После ще направя чай и на двама ни. И накрая на лекар ще вървя.

А ако утре не навали, както обещаха тая вечер, в събота – същото. А после да правя палачинки, да ми е топличко после да събудя унищожителите на палачинки и ще им покаа какъв снежен пейзаж съм им нарисувала. Децата харесват снега и на гледане и на пипане, Александър харесвал снега, ама още не съм се насладила на тая му радост. Да видим дали ще е достатъчно заразителен, за да мога да се зарадвам и аз. Марко – и атой ми е любопитен. И започва да ми става студено на краката, а съм с дебелите рошави чорапи.

Гледах един хубав филм преди няколко седмици.Оттам ми направи впечатлене един израз. “Любов е когато по всяко време, времето навън е хубаво. Просто дъждът и студа са друг вид хубаво време”. Та аз съм готова за зимата и лошото време, в тоя ред на мисли, съвсем няма да ме изненада. Даже има някакви шансове да ми хареса. Самата зима.

поради простата причина, че тези месеци не искам да ги проспивам – както обикновено правя.
Кал, студ, сняг, мъгла, облаци, локви – няма да ги има тази година.
Обявявам извънредно Лято! Коледата ще е по средата на Лятото!
Възражения не приемам, защото това извънредно положение касае изключително и само мен!

Всъщност – щастлива съм, че се събудих в точното време и на точното място!

Като имам време ще ремонтирам

Ето го първото…

Надявам се да има и още…
Обичам цветя, а идеята за цветя на прозореца винаги ми напомня за филма Leon, За Стинг… разни смесену чувства, прикрити зад полутъжна усмивка…

Който ме познава е наясно с пристрастията ми към всичко мишешко, мишкоподобно, мишковидно и т.н Пък и редовно се обръщат към мен по мишешки начин.
Та в неделя ходихме всички вкупом, заедно с Маргича и мамата да гледаме “Приказка за Десперо”.
Препоръчвам го на всички любители на анимацията. Хубаво филмче за малки и големи.
Мима и Йоана бяха много доволни, пък и киното си беше изненада за тях.

Сега следва да изгледам някоя вечер Уол-и.

Чиновник молба не заслужава

Отдъхвам си, вече ще е регламентирано това, че няма да се молим, ами ще заявяваме желанията си. Като цивилизовани хора. Хубаво ще да е, ако все още си вярваме, че няма да си останем само с гласа в пустия.

Весели празници на всички, които ще имат празници!

Намирал ли се е някой, на когото са му казвали, че бели банана неправилно.

Има ли общоприета норма за това как се бели банан и ако да – дайте ми линк или заглавие на томче.

Много бих искала да получа отговори, защото темата ме вълнува и сън не мога да спя. Без майтап!

Хубава седмица ви пожелавам. На себе си – също!

п.с
Ще има продължение…

“Мамо, госпожата каза, че утре или вдугиден ще има много силно земетресение”. Реакцията ми бе спокойна, въпреки че исках да изразя недоволството си от подобни прогнози и то тиражирани от учителка в училището. Някой се бил изказал, че на еди коя си дата щяло да ни тресе отново, но по-вярно били ден преди или след прогнозната дата.

Бавно започнах да пощръклявам но овладях беса си. Обясних и на Мария, и на Йоана, че да се прогнозира дата на такова събитие, според учените, е невъзможно. Цитирах думите на Директора на Геофизичния институт при БАН, които той каза по повод земетресенията от по-миналата седмица. Обясних, че трябва преди всичко да не се създава паника. Изразих възпитано недоволство, че госпожата не е постъпила особено разумно. Кротнах дяволите на щерката и се надявам да е вече спокойна.

Но не спирам аз да се възмущавам на подобни “новини и прогнози”.

После що им се случвали на хората инфаркти. От хубаво…

Много обичам да чуя “Ама какво се нервираш, пази си нервите” или “Да не ти дреме”. Чудесно бих ги опазила, ако за целта сутрин ги оставях в топлото легло да си доспят вместо мен. Ще им е тихо, уютно, един вид сейф мод. Докато аз (без тях) в безумното темпо на поредния работен ден с непредвидими емоции, като същ дебил ще се усмихвам тъпо… Защото нервите ми спят у дома. Добре би било, но това е толкова възможно, както идеята ми за 2-3 месечен зимен сън, със събуждане по Коледа, за да не пропусна празниците…

Шантаво ми е днес. Отново съм без кола, днес повече пешеходец от вчера. И за нервите и нервирането ми бе думата. Преглеждайки днес няколко новинарски сайта, се натъкнах на един и същ материал (баси, дори не знам кой е оригиналния източник, щото няма никаква информация, но все едно). Посветени редове в името на здравословния дълголетен живот. Аз си знаех, че работата с идиоти е в състояние да ме убие, но не допусках, че работодателите са в основата на здравословните проблеми на подчинените си. Някои работодатели де. Онези с по-особени характеристики, отличаващи се повече с характеропатиите си.Съкращават ни живота. Според статиите де.

И в тая връзка си мисля как след толкова информация на тема “как да живеем и да сме щастливи от това”, май е добре да започвам да тренирам горната ми идея с нервите под юргана…

Да, завиждам на тия, които не само говорят, но и го правят:

Не им дреме;

През оная работа им е (по избор може и през имейла, щепсела, опашката и пр.)

Не ги е*е (предполагам от време навреме им се случва де – за тяхно добро)

Дреме им на к*ра (важното е к*ра да не им дреме)

и т.н.

Пристигнах точно в момента на самото откриване, което беше скромно, без излишна помпозност. Тези, които бяха отделили внимание на този акт бяха малка част от многобройното човешко множество, което вече обикаляше щандовете в Изложбения център.

Моите колеги бяха заели местата си, знаех как ще изглеждат нашите щандове, така че не бях кой знае колко изненадана. Аз знаех за какво съм там, освен служебното направление и предприех обиколка по залите, за да се ориентирам какво и къде.

Обиколих няколко щанда, събирах положителни впечатления от интересните аранжировки, дамите и господата, стилно облечени, които с обноски и маниер обръщаха внимание на посетителите. Апетитно изглеждащи витрини, аромати, които преди да стигнат носа ми, се бяха примесили един с друг и ми бе трудно да различа откъде идва поредното вкусно впечатление. Забелязах някои приятно направени каталога. Взех си. Реших да се отдам на атаката на сетивата, нищо че ми липсваше какъвто и да е апетит (но това бе въпрос на настроение).

От зала в зала, очите ми се пълнеха с красоти. Някои от тях мога да нарека произведения на изкуството, създадени от ядлив материал. Но лично аз бих се колебала дълго, преди да нахапя или разчупя подобно произведение.

Вкусих 2-3 неща, всичките приготвени и поднесени по атрактивен начин. Спомних си думите на майка ми – “Михаелке, народът никога няма да спре да се храни”, казани във връзка с бъдещата ми, тогава, професионална ориентираност.

На тези, които са посещавали това или подобни изложения, им е ясно, че става дума за един своеобразен празник на яденето и пиенето. Няма какво да се лъжем – срещу 3 лева входна такса, или 5 (наистина не знам, присъствах с пропуск), спокойно може да уплътните няколко часа на топло, на завет, а в същото време, при повече късмет, да бъдете доволно нахранени и напоени. Най-големите късметлии, най-бързите, най-смелите, най-сръчните и най-ловките могат да се сдобият и с порции за у дома.

Естествено, това не се отнася за повечето хора. Кой ще бие път до онзи край на София (може и началото), за да избие цена на билетчето в храна и напитки… Има кой. Предварително искам да се извиня на евентуалните засегнати, но следват нехубави впечатления и изводи.

Възрастни хора, пенсионери, най-вече от женски пол, създаваха опашки пред някои щандове, от които щедро се лееха напитки и се предмагаше храна – за опитване. Рекламните листовки се превръщаха моментално във фунии, които се пълнеха с понички, хапчици, саламчета, сиренца и т.н. Как не са се сетили организаторите на изложението да снабдят посетителите с пликове, в които разделно да събират порциите за у дома. Докато едната ръка тъпче в устата, другата тъпче в торбите, Същински разбойници. Аз бях потресена. Да, не забравям че не им е лек живота, но това…

Реагирах много спонтанно, когато преминавайки между шандовете, нещо остро ми се заби между ребрата, побутна ме и ме подкани “По-бързо върви, спираш опашката, ще свърши”. Огледах се и видях, че от едната ми страна някакъв чичко прави кулинарно шоу и пред него бяха подредени няколко препълнени блюда, не с хапки, ами с ребърца, пържолки – абе изобилие. Та това явно е било застрашено от изчерпване… Бях потресена. Обърнах се към острото нещо и видях в едната му ръка смачкана брошура пълна с царевични понички…

Замислих се за това, което знаех, че ще напиша, мина ми през ума да направя няколко снимки, но бързо отхвърлих идеята. Обзе ме ярост към тези достолепни старци и старици, които ежедневно намират поле за изява на морала, възпитанието си, а защо не и проблемите си. Същите, които говорят за пример, даваха по-горните примери…

Двете страни на медала…

Обиколих още малко, харесах си най-сетне шприц – професионален. Купих си го и доволно замечтах за красотите, които ще правя у дома.

Вече съм далеч от мисълта, че в София така нареченият Час пик е реално понятие. По всяко време, имам предвид активната част от денонощието, когато повечето хора работят, е трудно да се опише какво се случва по булевардите, улиците и кварталните улички. Дори сега слушам сутрешните включвания по местните радиостанции за състоянието на трафика.
Но за друго ми е думата.
По обичайния ми всекидневен маршрут, който пътувам с автомобила си, обикновено, натоварването е предвидимо. Разчела съм си времето така, че да не закъснявам за работа или за прибирането на децата от училище, но някои препятствия няма как да бъдат предвидени.
Камион на “Чистота”, който в 7:40 сутринта в продължение на 10 минути събира отпадъците зад блока, в който живея и съвсем случайно са застанали пред колата ми. Майстори шофьори, които образуват мини задръствания по малките квартални кръстовища, нарушавайки всякакви правила и неспазвайки каквито и да е пътни знаци. Тяхната сила е да използват уличките в междублоковите пространства за проходи, в които образуват колони, а когато трафикът не е така силен се движат с поне 60 км/ч. Покрай същите тези улички има детски площадки…
Изредените горе препятствия също мога да причисля в обичайната транспортна картинка.

Изпаднах в пълен потрес преди седмица, когато прибирайки се от офиса в посока 51 училище, 20 метра след като минах светофара на Красно село, осъзнах че излизане няма да има скоро. В далечината пред мен гледам едино от ония строителни чудеса, които изливат бетон по строителните обекти. колоната пред мен леко се придвижваше и колите завиваха в някаква квартална уличка, която нямаше настилка. Пясък и камъни. Заобиколих препятствието и без да се нервирам продължих напред. Вече бях отново в локалното.

Замислих се какво се прави с цел реорганизация на движението, когато поради такива дейности се налага затрудняване на преминаването. Няма знаци, няма поставена някаква указателна табела. Изобщо няма никой. Същите безобразия се случват и край колелото на трамвая в близост до 6-то районно. И там нещо се строи и през ден между 17 и 18 часа разширената част от улицата, от която се включвам в локалното край Борис е задръстено от строителна техника. Някаква дървена стойка с два знака от време на време стои встрани пресечката преди въпросния проход. Само че наличието на тия знаци няма връзка с активността по строежа. Неведнъж, докато се науча да влизам в локалното една пресечка по-рано, ми се случва в калотията, дупките, в които мога да се загубя, да правя чудеса, за да направя обратен завой и да търся друго място за излизане от тоя ужас.

Тази картинка, за съжаление се наблюдава по много места в града. Също разбирам, че е въпрос и на възпитание и колегиалност, да се съобразява нуждата от знаци, за да не губим време и да се създава струпване от автомобили на път без изход.

Вече съм нащрек и за такива препятствия, защото тях наистина не мога да ги предвиждам.
Но засега челни позиции в класацията ми имат каруците.

снимка: в-к Стандарт

Каруца е превозно средство състоящо се от две колела и задвижвано от кон, магаре или друго животно. Каруцата се използва за транспорт и е една от малкото напъно съобразени с екологията превозни средства.
wikipedia

За съжаление вече не нося фотоапарата си с мен, а телефонът ми не бе под ръка, когато вчера, отново в локалното, за което писах по-горе, имаше 3 каруци една след друга, като на последната беше вързано и младо животно. Колоритът беше пълен. Та лека полека успокоих беса си, отчитайки факта, че водачите на тия превозни средства, все пак са проявили завидна съобразителност, предпочитайки да ползват локалното, а не да се движат по Борис. И точно в момента, в който мислех това, зачаках на колоната на Красно село, (където пешеходците са царе, за които не съществува червен сигнал на светофара и изобщо са в правото си да извършват очевидни нарушения, които застрашават всички участници в движението.), застинах на място и в прекия и в преносния смисъл на думата, защото тия каруци пред мен, очевидно, бяха решили да направят иначе забранения ляв завой с идеята да продължат пътуването си по Борис. Просто нямах друг избор, освен да си запаля една цигара, да се наслаждавам на гледката, да слушам концерта от автомобилни клаксони, да се обзалагам със себе си колко зелени светлини ще пропусна… Изобщо моменти на забавления.

Иначе кметът решил въпроса с каруците. Хубаво – забранил каквото забранил, обаче се питам кой е контролният орган, който се занимава с това да следи дали се спазват подобни забрани. Само да вметна, че поне последната каруца нямаше нито табела, нито номер, нямаше и квадратен сантиметър светлина по нея. А беше 17 часа.

Тия дивотии с каруците се случват всекидневно, но така отблизо не се бях сблъсквала с такава гледка.

Откакто запознах да пиша това, си представям реакциите на тези, които или не са шофьори и биха ме посъветвали да ползвам (гр)адски транспорт, или пък да си вървя пеш. Замисляла съм се многократно как да се лиша от тоя колорит, който изживявам по поне 2 пъти на ден. Лятото си карах колелото и съвсем не си късах нервите, Стигах за минути до работа и до вкъщи, но в това време няма как това да се случи.

Изобщо не съм на мнение, че ако избегна тия препятствия, като ползвам алтернативен начин на придвижване, проблемите ще изчезнат. Чудя се какво не ни достига на нас – българите – като цяло, че си траем, псуваме зад воланите, размахваме заканително юмруци, но в крайна сметка не предприемаме никакви действия, за да се обърне по-голямо вниимание на нещата, за които пиша. Пак повтарям – моята липса в безумния трафик няма да реши проблема, просто проблема няма да е толкова мой, но ще е факт като такъв.

Мога да пиша още дълго, хрумвали са ми невероятно идиотски идеи и доколкото зависи от мен, ще ги реализирам, надявайки се, че ще има още и още хора, които съзнават, че ако не направят нещо те, никой няма да се сети.

Инак – в каруца не съм се возила, сигурно е голямо изживяване…

///писано някога си

Първият ми работен ден след болничните мина…. Просто мина в нерви, ядове и стискане на зъби. Не спирам да се чудя защо хората си правят ежедневието сложно, като това не е нужно. Идиоти всякакви по тоя свят.

Ау… започна тук да мирише на вкусно. Готвя. Но това не е първия ми опит след операцията. Правих гювечета още миналата седмица и падна гоооолямо облизване.

И тук ми идва мисълта за това, че като си представя любимите хора, мляскащи доволно вкусотиите, които аз готвя… И искам да не работя, а да си стоя у дома, да им правя хубавото, уютното, вкусното… Ех, мечти… И едни други мечти си имам, ама … тииииихо… Че си спомням как от месеци си правя уиш лист. На наш език – списък със желания. Не… Златна рибка не искам…

Мда… сега възнамерявам да посветя време в описание на едно мое позабравено, но възобновено с нови сили и вдъхновения хоби…

На тия, които тая вечер ще вкусят поредното ми завъртяно ястие – честито.
И на мен. Щото съм щастливка и късметлийка

Забележителен писател, философ, преводач и изобщо човек – Никос Казандзакис. Живее, твори, умира от рак на кръвта. Пренасят тялото му от Германия до манастира, в който е погребан. На гроба му кръст и епитафия. Както е редът. Тая епитафия ми е точен цитат в главата - „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.
1.А аз се страхувам, надявам се и вероятно ще спра, ако няма живот оттатък, в който да продължа да правя същото. Не съм свободна.

Или пък, че свобода е да не зависиш от никой и нищо. Чувала съм много често това изказване, а за себе си мога да го преформатирам. Няма да го правя сега, ще стане дълго. Но в общи линии – зависима съм. Но не мисля, че това ме прави несвободна. Изобщо това да не зависиш от нищо е – за мен – някаква химера. Някаква тотална човешка самозаблуда. Нима има човек на тоя свят, който не се намира в състояние на каквато и да е зависимост? Да, аз определено имам повече проблеми с моите емоционални зависимости. Нещо по-силно от цигарите, за които съм сигурна, че мога да ги спра, ако пожелая. Но… да спра да обичам някого, ей така по желание на волята ми… Имам много сол да изям… а толкова солено няма да се науча да ям.
2.Не съм свободна, но това не ме прави нещастна.

Сещам се друго – Да си свободен значи да нямаш нищо за губене, както пе е Джанис Джоплин в една песеню:

И в този смисъл не съм свободна, ех… Песента е много хубава, но какво значи “Freedom is just another word for nothing left to lose..” Нима с тази дума мога да изразя, по още един начин, че нямам нищо за губене? Лично аз не.
3. Отново не съм свободна

Тъй, а докато се сетя за следващ цитат, който да изровя като точна фраза в гугъл си мисля едни такива неща. Едно време по философия учихме и покрай ученето попрочетох някои неща, които свързвам с темата на неделните ми размисли.

“Човек е осъден да бъде свободен”
Ако съм бяла или черна, аз съм такава, защото съм го избрала по слата на собствената си воля. Свободната си воля. Аз съм това, което съм създала сама от себе си. (!?) Моят избор като израз на моята свобода. Не съм дошла на тоя свят бяла или черна (тука могато да се сложат качества или достойнства човешки, които са ясно противопоставени). Сама ли осъждам себе си да съм такава, каквато съм? Точно заради свободата в тоя й смисъл, аз не съм свободна. Да съм свободна да правя със свободата си каквото намеря за редно, смислено…
4. Тук вече мога да кажа, че съм свободна.

Но и тук е мястото да вметна, че свободата е за мен и отговорност пред мен и хората, свободните хора около мен. Трудно ми е чисто битово да си обяснявам проявите на свободна воля на човека до мен.
Чисто философски мога да си ги обясня и приема, но… Отговорност за моите постъпки – да. Отговорност за последиците, от постъпките ми, при преки потърпевши около мен от тях… Май в слуая мога само да вербализирам, защото стигайки до мисълта за отговорността, чувството за притежание на право за проява на воля… някак ми се струва препъни камък.
Това когато си в социум. Ако съм сама на света, едва ли ще ме засегне тая еволюция да кръстосам в едн текст Джанис Джоплин и Сартр.

И някак, колкото и да съм често обвинявана в нецивилизованост и необразованост, съм се закачила за философията твърде силно. Имам смътни спомени какво съм чела. Явно 8 клас е твърде мъгляво време, за един съзряващ тийнейджър, за да прочете и осмисли “Сервитьорът на кафе”. И какво – сервитьор на кафе…продавач на бонбони – все едно. Човекът се възползва от правото си на проява на лична свобода и избира това да е неговата роля. Избира сам. Но дали би могъл да бъде сервитьор на кафе без признанието на околните? Дали има ясно изрзена нужда да е признат от обществото като сервитьор на кафе, или е достатъчно просто да извършва конкретното действие, което отговаря на съответната длъжност?
В тая връзка се сещам за модерния, но за мен – досаден израз “Данък обществено мнение не плащам”. Смея да твърдя, че плаща почти всеки един от нас. Просто защото се нуждаем от приемане и признание. Болшинството от човешката маса може да се сравни със просто един сервитьор на кафе… Въпреки, че продавач на бонбони ми допада повече като концепция, но такова произведение – поне аз – не съм чела. А и аз не чета толкова често, както напоследък.
Май е добре да променя това.

Още една посока на пропитите ми с влага мисли, относно свободата. Нечии интерпретации ме водят към заключението, че свобода означава да не ми пука за нищо и никого, означава, че на никого също не му пука за мен…
5. Не съм свободна

Не знам, оставам си в дъждожното настроение. Оставам си с поредните размисли, които се трупат. Оставам със страха, със надеждата. Няма израз “почти свободен”. Но ми е достатъчно да се чувствам щастлива.

А няой ден, когато стигна до мисълта, че държа непременно да извървя собствения си път към свободата, че ида в Париж, ще намеря къде е Café de Flor и ще видя, дали мога да започна оттам. Ако не друго, мога да имам късметът да видя отблизо първата ми филмова любов Джони Деп.
Ама това вече не е по горната тема.
Просто преход…

И няколко думи за обратното на свобода – робство.
Колкото и налудничаво да звучи – ще ползвам горното понятие – доволно ми е, когато мога сама да избера в какво робство да се… посветя…

Глупава жена, а…

Случка в стола

Малеее, днес издивях))

ок…съгласихме се че купонът за стол в школото от тази година няма да е 1,10лв….а 1, 50лв.
Опитахме се да говорим с тази външна фирма взела стола да направи отстъпка за предучилищната – купонът да е 1,20…но порциите по-малки защото малчуганите се надуват като балони, ако трябва даизядат всичко, но категорично ни отказаха…ок, пак се съгласихме – остава 1,50!

Такааа, обаче днес решавам да посетя стола, все пак да знам къде се хранят децата…и се позагледах какво става. Гледам на по-голямите порциите им сякаш по-голями ….дават им и по 1 филиика хляб. Гледам на нашите лапишари нещо дънцето на купичката със супа га че прозира, мусакичката едн атакава – заравнена, в бледото компотче от праскови си плуват 2 парченца плод голями колкото лешник …и по 1/2 филийка хляб.

отивам на шублера /май така му се казваше/ и искам данни по документи какво количество трябва да има в купичките? Казват ми по 150гр. супа трябвало да е. Искам кантар да го премерят…нЕма ни докИменти)) , ни кантар! Казват ми: “е по един черпак са ни казАли да сипваме!”

Викам – а мусакичкат а, що така нещо не е така, като на онези от 5-ти клас?…ами защото учителката ги била помолила да не пълнят догоре, че само ровели и не изяждали всичко…дееебреее, учителката там и казва: не е вярно!

Питам за хляба – защо на малчуганите режат по половин филийка , а на по-големите по една дават. Отговора: Ако някой иска допълнително хляб , ще му дадем!…ужас!…казвам: за 1, 50 колкото искате какво се полага?…отговарят ми…и казаха 1 филийка хляб…ми питам защо тогава им давате по -половин бре маскари ньедни?…взех да се форсирам! И от хляба насущен на децата ли печелите бре…безобразници? Като н еси го изядат , останалото го насмитате и хвърляте…платено е,трябва да се даде!

Питам пак /вече досаднича, ама нарочно/…та защо на онези големите повече ми се струва, а?…втори отговор: Ами техните купони са по скъпи…затова!…моля?…нали купона струва 1, 50 за всички?…
Пратиха ме на лафката да питам за кой колко струват купоните…те не се занимавали с тях. оказа се че купонът е наистина само 1, 50 за всички….но понеже били по -малки и преяждали , та решили да не им препълват съдчетата, щото нали учителката искала така…старата песен!…малееее…полудех!…казах им…виждате ли този съд, нося го от вкъщи да и вземам 2-рото защото като и е в повече, ще си го яде на вечеря…плащам си, мога да си го взема!

Идва бодигарда, да ме арестува))…вика ми: “Напуснете стола! За външни лица забранено!”….питам го кой Ви каза да ме изгоните?…отговор: управата на стола – демек външната фирма…а ония гледат скрито изпод шублера и се правят на разсеяни.

Така ли?…награбих дечка, баш както сърбаше от компота, поразля го малко и я завлякох пред бодигарда…детето се разрева…настана суматоха, ама аз това и исках и викам : Водете ме при директора!

Отиваме. Посрещна ме любезно, свестна жена ми се видя…каза ми , че за 2 дни има 2 подобни оплаквания от родители…за момента не можела да направи нищо, само ще ги предупреди. Всички закони и пр. влизали в сила от 1.10.08…сега изготвяли още бумагите за всичко. Показа ми точно разчетите , които пишеше за някакви комисии за проверка на стола и лафките …защото пък тя се възмущаваше от лафките какви глупости продават! Каза ми че в стола са длъжни да имат кантар и пр. неща, независимо, че карат готовите тави и тенджери отвън….и ме насърчи да пиша жалба…написах! Разказах случката…да видим! Бе то май от умрел писмо…но трябва да има и такив а…дето си викаме))…

Казах, че не съм от най-заетите родители, но съм една от проклетите)) и ще ги следя под лупа тия дето се правят на голями бизнесмени с храната на децата! Учудих се , че самата директорша, която се е върнала от Щатско за тази година…ми каза, че се чуди защо у нас считат за нередно да си вземат храната , която децата не биха изяли? Поощри ме да си използваме кутийката и детето да си взема второто за вечеря…ако искаме.

Та внимавайте какви ги вършат по вашите столове! Защото ощетени са децата…не е зле да понадникнете наистин аза какви порции став адума…особено тия столове – с външните фирми! Просто практичен съвет))

-LIRA

“…- Напълно съм съгласна с тебе – каза Херцогинята. – и поуката от това е: “Каквато си – бъди такава – за друга не се представлявай!” …Или по-просто казано: “Не си представяй никога, че не си друго, освен това, което би могло да се види на други, че това, което си била или би могла да бъдеш, не е било друго, освен това, което си била, би могло да им се види друго.”
- Мисля, че щях да го разбера по-добре – каза Алиса много учтиво, – ако можех да го видя написано на книга. Но тъй като го казвате, не мога да следя всичко.
- Туй не е нищо в сравнение с това, което бих могла да кажа, ако само пожелаех – отговори поласкана Херцогинята…”

Л. Карол (“Алиса в страната на чудесата”)

Имах намерение да си полея блога обилно с душевна помия, но попаднах на тоя цитат, ползваn съвсем намясто, но в друга тема от една жена – Лилит.

Мигновено се кротнах, просто ме обгърна усещане за спокойствие, което пък създава нагласа да си изхвърля нервите, които някои събития днес ми причиниха. А няма още 12 по обяд.

Все пак ще намеря време, за да споделя интересни моменти от предиобяда си.

Дотогава – ще си тичкам по задачките и ще размишлявам по цитата…

За какво пиша всичко това ли – ами нещо като напомняне, че искам и това да свърша, преди началото на зимата. Щото зимна тема няма да има. По понятни причини.

Също съм натрупала няколко важни чернови, снимков материал, анализи. Заглавия в главата ми.

Освен промяна на вида на сайта, планирам това да не е само блог…

Обаче как да стане всичко това, когато проклетите руснаци са направили такива готини сайтове за безнаказан и съвсем легален даунлоуд на клипартове, фотошоп инструменти и т.н

Във връзка с по-предишна моя тема – време няма… Ах!

Нищо де. Сензационния ми материал за кварталния боклук ще го публикувам утре. Няма нищо сензационно в обичайна за столицата гледка. Все пак…

Отговорът е много прост, но и много безмилостен – НЯМА ВРЕМЕ

Конфликтът от последния час, вероятно се дължи на закъснелия отговор на тоя въпрос.

Всичко започва и свършва сякаш с това. Уви – времето е строго фиксирано… Май и друг път съм писала по тоя въпрос, вероятно сега не пиша и за последен път. Едва ли ще се преброят на пръстите на ръцете ми и краката ми бъдещите случаи пак да опра до тоя отговор.

Ех, ако бях стоножка, от ония с многото краци…

Наивно или егоистично.

Криво ми е, ама много…

Е и…

Стига съм писала – НЯМА ВРЕМЕ

Реших да опитам на тел. 11800 – съвременният 144, но оттам или всички оператори са заети, или просто дава заето…

Бясна съм, а ми трябва информация как им е удобно на община Красно село да ми извършат една услуга. Нейсе.

Ще продължавам да звъня, може и някой да чуе петлите, пък после и информация да ми даде…

Сега няма да звъня – обедна почивка им се полага на общинските служители.

На мен също.

Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени от тъмните двери на нощта,
а минувачите ги избикалят и ги сочат,
мърморейки разни лоши неща.
Но те, старците правят грешка много голяма,
там където те сочат, онези ги няма,
там само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
нeгодувание и завист и ярост,
пред толкова младост, при тяхната старост,
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те, младите, те съвсем не са тук,
те са нейде високо, във свят един друг,
те са станали вече един лъх, един звук,
един блясък сред блясъка, ослепително нов,
на своята първа малолетна любов.

Нарисувайте най-напред една клетка
клетка с отворена вратичка
Нарисувайте след това
нещо красиво
нещо простичко
нещо хубаво
нещо полезно
за птицата
След това
поставете платното до едно дърво
в някоя градина
в някоя гора
в някоя дъбрава
Скрийте се зад дървото
без да казвате нищто
без да помръдвате…
Понякога птицата идва скоро
но може да минат дълги години
преди тя да се реши да дойде
Не бива да се отчайвате
Чакайте
Чакайте ако е нужно години
тъй като бързината или бавността на пристигането
нямат никаква връзка
с успеха на картината
Когато птицата пристигне
ако пристигне
запазете пълно мълчание
Почакайте птицата да влезе в клетката
и когато вече е влязла
затворете леко вратичката с четката
След това
заличете една по една всички пръчици за кацане
като се стараете да не докосвате нито едно перце на птицата
След това нарисувайте дървото
като изберете наи-хубавия му клон
за птицата
Нарисувайте също зелената шума и свежестта на вятъра
прашеца на слънцето
и шума на животинките сред тревата в лятната жега
Ако птицата не запее
това е лош знак
знак че картината е лоша
Но ако тя запее това е добър знак
знак че вие можете да се подпишете
Тогава отскубнете съвсем лекичко
едно от перата на птицата
и напишете своето име в някой ъгъл на картината.

А днес… мисълта ми беше за днес, а се разписах за вчера. Обух си дънки – тотален протест днес! Малко ми оставаше да си обуя и маратонки, ама щеше вече да е прекалено. Криво ми е, смотано, полупразно. Неопределен вкус.

И работа за цял китайски народ. За щастие има къде да избягам от гадни мисли…

БАУ!

Тук са пропуснали това, че работата с идиоти е тотална щета.

Но пък аз си го знам…

И тъй в реда на петъчните си мисли, сред които огромно място заема часът ми за маникюр утре в ДЕВЕТ И ПОЛОВИНА… (баси посред тъмна нощ е това), се чудя дали скоро ще си карам колата и ще изляза от нелегалност…

Мамка му, верно ли, казват истината тия, които твърдят, че карали кола без книжка 15 години…

Как става тъй…

А съвестните граждани си го начукаха сами…

Ежедневно слушам и чета какво ли не изказвания касаещи мъжко-женските отношения. Превивам се от смях когато някой толкова е вдигнал летвата на собствените си изисквания, че чак сам с поглед не може да я стигне. Губи реална представа. Е, да, нищо лошо – колкото повече искаш, толкова повече ще получиш. Ами какво и колко насреща можеш да дадеш? а колко от полученото можеш да усвоиш, понесеш?

И друго интересно – същите тези, с високите изисквания, мачовско или амазонско поведение (според пола) редовно скимтят, че са сами. Няма с кого да излязат в петък вечер, няма до кого да се събудят в събота сутрин, няма… няма… Не, не че няма, просто не могат да попаднат на достоен/а, според летвата им.

Не, в никакъв случай не пропагандирам занижаване на изискванията. Яростно обаче мога да споря по темата, че не бива да искаш повече отколкото можеш да си позволиш. Или както аз казвам и до ден днешен – не си поръчвам нищо, за което не мога да платя от собствения си джоб. Грубо звучи, но е реално.

Също е интересен момент демонстрацията на самодостатъчност.

Следва…

Извинете

И нищо не е както искам. Все го тласкам в някакви крайности, инерция ли съм набрала илипросто съм изморена… От всичко? Чудя се, защото нещата ми убягват от контрол, а това съвсем не е хубаво, съвсем не е както аз харесвам и обичам. И пак се чудя откъде да започна подредбата… От тотално разчистване и пореден градеж, или просто да въведа ред в безпорядъка и да продължа – не постарому.

Искам да се скрия. Не да избягам, просто искам да се скрия. Да се сгуша в някой ъгъл тъмен, да не ме вижда никой… Или поне аз това да си мисля… ей тъй, като щраус. Баси лудото и глупаво нещо…

В последно време и много ми се спи.

И съвсем не е само лошите неща да изпъкват, съвсем не е така, но явно съм все пак негативист, щом добрите не са толкова значими или поне не сега…

Забърках ги едни…

Трябва да ги отбъркам…

Да замажа, а не да размажа…

Да изсърбам, без да ми присяда или да повръщам…

Ред… последователност, логика…

Баси, та аз съм само една жена… А понякога дори аз го забравям…

Ох, малко ми се щурат мислите в главата… Мисълта ми бе за заслепенията…
Да си влюбен не е като да обичаш.
Можеш да обичаш без да си влюбен.
Можеш да си влюбен, без да обичаш.
Можеш да си влюбен и да обичаш.
А докога оставаш влюбен и какво става след това? С този, който разпърхва пеперудите в стомаха? С двама ви?
Ако спреш да си влюбен, но не обичаш?
Ако спреш да си влюбен, но обичаш?

Съответно много мисли ми хвъркат в главата, ама си маркирам някоиосновни моменти, за да продължа да пиша, когато имам време и муза.

От стария ми блог: Мария във втори клас

Когато оплели въжето:
Край 1: отишли с него при старейшината, той ги благословил и те живели дълго и щастливо, обградени от деца и внуци и все имали много работа и проблеми, но когато за малко спирали уморени и се поглеждали и от очите им струяла любов.
Край 2: се скарали, че то не е оплетено както трябва, нали не били майстори въжари. Започнали да дърпат въжето всеки към себе си и то се скъсало. Тогава ядосани казали:
“Толкова усилия хвърлихме, ден и нощ работихме, за какво за нищо.” (Е може да е казал и повечко думи, а и жената да му е отвърнала, но това го оставям на Вашето въображение.) Захвърлили въжето и тръгнали всеки по свой собствен път.
Край 3: се скарали, че то не е оплетено както трябва, нали не били майстори въжари. Започнали да дърпат въжето всеки към себе си и то се скъсало. Тогава завързали двете му части на възел и отишли при старейшината.
Той възкликнал:
“Но това въже е скъсано!”
А те му отговорили:
“Ние го скъсахме, защото се скарахме, но го вързахме, и макар че вече не е цяло въже, то ни е свидно, защото натрупахме общи мигове, знания, опит, отделихме част от живота си за него. То е важно за нас, защото го оплетохме с любов. Това е НАШЕТО въже, скъсахме го, но го и вързахме и възелът също има смисъл за нас.”
Старейшината ги помолил да го благословят.

- Vestica