След вчерашния ден, в който полупребита от недоспиване, първа смяна в телевизията и кошмарно препускане по магазини, за да купя елха, днес вече съм с полупредпразнично настроение. За това, признавам допринасят някои детайли, които вчера просто не бяха налични – украсената елха в стаята на децата и слънцето навън. Мда, то и вчера грееше слънце, ама аз газих в локви и препусках като обезумяла, за да купя елха в последния момент.

Но всичко си идва на мястото като съм си у дома и хората вкъщи са в настроение и в пълен състав
Снощи на няколо пъти заспивах, докато опаковах купищата подаръци за девойките. Накупих хартии, пликове и накрая се оказа, че не са достатъчно… Така че след малко ще опаковам последните подаръци и започвам да се занимавам със стайлинга – пак на децата, за да са доволни, усмихнати, не както всеки ден, а като на празник и то един от най-хубавите.

Нямам търпение да им видя очите и да им чуя звънливия смях, когато видят подаръците си. В тая връзка, трябва да отбележа, че май трябваше да купя по-голяма елха, защото…;-)

Ето и снимки от вчерашната операция по призоваване на коледния дух у дома.

Бяла зима.
Поне това се вижда от петия етаж и то през прозореца. И хич не му се радвам на тоя сняг, щото… да не се повтарям. Обаче днес си беше голям изпитание да ида до 17 поликлиника на доктор. Да имаше как щях да си стоя сгушена и никъде нямаше да мърдам до пролетта. Мрън, мрън. Красиво било. Къде й е красотата на тая зимна картина, при положение, че за да отида до поликлиниката си стопих здравео, нервите и пр. И при това бях с такси, което чаках на улицата 15 минути. Почистени улици ли? Таратанци. Над 200 снегорина работели – е къде е 2, къде е 200. И пак мрън и пак мрън. Красива е шипката долу в двора, която ще изглежда още по-красива на снимка.

Не ми се мисли как ек сега след час и половина ще се доберем с децата до НДК, където червейчетата имат концерт и много се вълнуват по случая. Дали да не отскоча до пазара и да купя 3 шейни и да се спуснем по надолнището на Черни Връх – булеварда… Ужас и безумие е на Острова. Така вече наричам квартал Лозенец.

Ама стига съм мрънкала, щото и лекарката днес не ме зарадва. Някакво ошипяване на шийните прешлени, след рентгенова снимка на съответните части. Мигрена. Една торба лекарства и след 3 седмици пак на преглед. А, да, да се науча да си меря кръвното. Да се снабдя със съответната апаратура. На всеки 50 минути да си почивам, правейки гимастика за раздвижване…

И т.н и т.н
Стресове, мресове. Сега и някакви неща чета:

които някак не ме правят особено спокойна.
Да видим.

Все пак ще се случи. С всичките екстри, които писах по-долу. Ами не разбирам съвсем хората, които обичат тоя сезон. Много се радвам на емоциите им, много се радвам, когато,изобщо, някой се радва. Ама зимата някак не мога да я почувствам и да й се радвам. Просто щото е зима. И ми липсва слънчевото настроение, особено от това прекрасно слънчево лято. Мда…

Важно е, все пак, че си съхраних и запазих доста неща от това лято и с тях съм решила да се топля през идните 2-3 месеца. Вярно е, идват празници, ама за капак на всичко сега съм и болна. Пустата ми глава вече съвсем ме побърка. Щом и на доктор ходих днес, а ще имам такова посещение и утре. Гадост. Но снощи преминах всякакви граници на търпимост.
Та за зимата говорех… Ама гледам Доктор Хаус. Някакъв врещящ от главоболие човек… О-ужас… дали да не сменя канала…. Разсейвам се… Намерих с какво

Сега си създавам нагласата,след миналия уикенд, утре сутрин като стана да има навалял сняг. Ама да успея да го видя преди да е утъпкан от коли. Даже мисля ако това се случи да изведа кучето навън и да оставяме следи от лапички и крака в снега. После ще направя чай и на двама ни. И накрая на лекар ще вървя.

А ако утре не навали, както обещаха тая вечер, в събота – същото. А после да правя палачинки, да ми е топличко после да събудя унищожителите на палачинки и ще им покаа какъв снежен пейзаж съм им нарисувала. Децата харесват снега и на гледане и на пипане, Александър харесвал снега, ама още не съм се насладила на тая му радост. Да видим дали ще е достатъчно заразителен, за да мога да се зарадвам и аз. Марко – и атой ми е любопитен. И започва да ми става студено на краката, а съм с дебелите рошави чорапи.

Гледах един хубав филм преди няколко седмици.Оттам ми направи впечатлене един израз. “Любов е когато по всяко време, времето навън е хубаво. Просто дъждът и студа са друг вид хубаво време”. Та аз съм готова за зимата и лошото време, в тоя ред на мисли, съвсем няма да ме изненада. Даже има някакви шансове да ми хареса. Самата зима.

поради простата причина, че тези месеци не искам да ги проспивам – както обикновено правя.
Кал, студ, сняг, мъгла, облаци, локви – няма да ги има тази година.
Обявявам извънредно Лято! Коледата ще е по средата на Лятото!
Възражения не приемам, защото това извънредно положение касае изключително и само мен!

Всъщност – щастлива съм, че се събудих в точното време и на точното място!

да го изкрещя ми се иска

Твърде много заявки за коментари от еднакви айпита, в резултат на което спам роботът е сдал багажа, щото не е ъпдейтван.
И идея нямам откога ми е стоял офлайн сайта, но като ми остане време ще попрегледам и базата данни.
Получих сигнал, че писанията ми липсвали, което някак ми поглади косъма, защото не само аз се чета
Сега поне може да се чете, нищо че на вид ми прилича на НИЩО.

Като имам време ще ремонтирам

Бях забравила, че имам една саксия с набодени в нея луkовици на лалета. Една вечер скитах. Бях много крива, май даже ме беше залял порой от сълзи… И минавайки край една барака, в която денем продават цветя погледнах в краката си и видях една саксия с няколко покълнали вече луковици. Всичките до една понаядени от някакъв гризач. Абе наполовина си бяха луковиците.
По листата разпознах че са на лалета… Не мислих много, гушнах я и я прбрах с мен вкъщи. Оставих я отвън на прозореца и дори в най-големия студ миналата седмица хайваните бяха навън. Вчера се изплаших да не ги убия съвсем и ги прибрах вътре. Видях, че единия нахалник се опитва да отвори цвят и много се зарадвах.

Ето го първото…

Надявам се да има и още…
Обичам цветя, а идеята за цветя на прозореца винаги ми напомня за филма Leon, За Стинг… разни смесену чувства, прикрити зад полутъжна усмивка…

Който ме познава е наясно с пристрастията ми към всичко мишешко, мишкоподобно, мишковидно и т.н Пък и редовно се обръщат към мен по мишешки начин.
Та в неделя ходихме всички вкупом, заедно с Маргича и мамата да гледаме “Приказка за Десперо”.
Препоръчвам го на всички любители на анимацията. Хубаво филмче за малки и големи.
Мима и Йоана бяха много доволни, пък и киното си беше изненада за тях.

Сега следва да изгледам някоя вечер Уол-и.

В духа на “празничните” ми настроения се натъкнах на нещо, което беше идея още преди две години, че и повече. Добре че някой си мисли, че е открил топлата вода (та и аз да се изкъпя като бял човек).

Чиновник молба не заслужава

Отдъхвам си, вече ще е регламентирано това, че няма да се молим, ами ще заявяваме желанията си. Като цивилизовани хора. Хубаво ще да е, ако все още си вярваме, че няма да си останем само с гласа в пустия.

Весели празници на всички, които ще имат празници!

Приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г. Издадена в сборник от международни документи, 1992 г.

ПРЕАМБЮЛ

Като взе предвид, че признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род, на техните равни и неотменими права представлява основа на свободата, справедливостта и мира в света,

Като взе предвид, че пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството, и че създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека,

Като взе предвид, че е необходимо правата на човека да бъдат закриляни от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството като последен изход,

Като взе предвид, че народите на Обединените нации потвърдиха в Устава своята вяра в основните права на човека, в достойнството и стойността на човешката личност, в равноправието на мъжете и жените и обявиха своята решимост да насърчават обществения напредък и по-добро жизнено равнище при по-голяма свобода,

Като взе предвид, че държавите-членки се задължиха да постигнат в сътрудничество с ООН всеобщо уважение и зачитане на правата на човека и неговите основни свободи,

Като взе предвид, че общото разбиране на тези права и свободи е от най-голямо значение за пълното осъществяване на този обет,

Общото събрание провъзгласява тази Всеобща декларация за правата на човека като обща мярка, към постигането на която трябва да се стремят всички народи и държави, така че всеки човек и всеки орган на обществото, имайки постоянно предвид тази Декларация, да се стремят чрез просвета и образование да съдействуват за зачитане на тези права и свободи и чрез последователни национални и международни мерки да осигурят тяхното всеобщо и ефективно признаване и спазване както сред народите и държавите-членки на Организацията, така и сред народите от териториите, намиращи се под тяхна юрисдикция.

Член 1

Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.

Член 2

Всеки човек има право на всички права и свободи, провъзгласени в тази Декларация, без никакви различия, основани на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход, материално, обществено или друго положение.
Освен това няма да се допускат никакви различия, основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи, без оглед на това, дали тази страна или територия е независима, под попечителство, несамоуправляваща се или подложена на каквото и да е друго ограничение на суверенитета.

Член 3

Всеки има право на живот, свобода и сигурност на личността.

Член 4

Никой не трябва да бъде държан в робство или крепостничество: робство и търговия с роби са забранени във всичките им форми.

Член 5

Никой не трябва да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание.

Член 6

Всеки човек, където и да се намира, има право на признаване на неговата правосубектност.

Член 7

Всички хора са равни пред закона и имат право без каквато и да е дискриминация на еднаква закрила от закона. Всички хора имат право на еднаква защита срещу каквато и да е дискриминация, нарушаваща тази Декларация, както и срещу всяко подбуждане към дискриминация.

Член 8

Всеки човек има право на ефективно възстановяване на правата си от компетентните национални юрисдикции за действия, нарушаващи негови основни права, признати му от конституцията или закона.

Член 9

Никой не трябва да бъде подлаган на произволен арест, задържане или изгнание.

Член 10

Всеки човек има право при пълно равенство на справедливо и публично разглеждане на неговото дело от независим и безпристрастен съд за установяване на неговите права и задължения, както и за разглеждане на каквото и да е наказателно обвинение, предявено срещу него.

Член 11

1. Всеки човек, който е обвинен в престъпление, има право да бъде считан за невинен до доказване неговата вина в съответствие със закона в публичен процес, по време на който са му били осигурени всички необходими гаранции за неговата защита.
2. Никой не трябва да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е съставлявало престъпление по националното или международното право. Не може също така да бъде налагано наказание, по-тежко от онова, което е било предвидено за съответното престъпление по времето, когато това престъпление е било извършено.

Член 12

Никой не трябва да бъде подлаган на произволна намеса в личния му живот, семейството, жилището и кореспонденцията, нито на посегателства върху неговата чест и добро име. Всеки човек има право на закрила от закона срещу подобна намеса или посегателства.

Член 13

1. Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава.
2. Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си.

Член 14

1. Всеки човек има право да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван.
2. Това право не може да бъде ползувано, когато действителното основание за преследване е неполитическо престъпление или деяние, което противоречи на целите и принципите на ООН.

Член 15

1. Всеки човек има право на гражданство.
2. Никой не може да бъде произволно лишен от гражданство, нито да му бъде отказано правото да смени гражданството си.

Член 16

1. Мъжете и жените, навършили пълнолетие, без каквито и да са ограничения, основани на раса, националност или религия, имат право да сключат брак и да образуват семейство. Те се ползуват с равни права при сключване на брака, по време на брака и при неговото разтрогване.
2. Бракът трябва да се сключва само с доброволното и пълно съгласие на бъдещите съпрузи.
3. Семейството е естествена и основна клетка на обществото и има право на закрила от обществото и от държавата.

Член 17

1. Всеки човек има право на собственост, индивидуално или съвместно с други лица.
2. Никой не трябва да бъде произволно лишаван от своята собственост.

Член 18

Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.

Член 19

Всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси, да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници.

Член 20

1. Всеки човек има право на свобода на мирни събрания и сдружения.
2. Никой на трябва да бъде принуждаван да участвува в дадено сдружение.

Член 21

1. Всеки човек има право да участвува в управлението на своята държава пряко или чрез свободно избрани представители.
2. Всеки човек има право на достъп при равни условия до обществените и държавните служби на своята страна.
3. Волята на народа трябва да бъде основата на властта на правителството. Тази воля трябва да се изразява чрез периодични и действителни избори, при всеобщо, равно и тайно гласуване или чрез равностойна процедура, осигуряваща свобода на гласуването.

Член 22

Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност.

Член 23

1. Всеки човек има право на труд, на свободен избор на работа, на справедливи и благоприятни условия на труда, както и на закрила срещу безработица.
2. Всеки човек без каквато и да е дискриминация има право на равно възнаграждение за равен труд.
3. Всеки човек, който се труди, има право на справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и неговото семейство съществувание, съответствуващо на човешкото достойнство и допълнено, ако това е необходимо, с други средства за социална защита.
4. Всеки човек има право да учредява и да членува в професионални съюзи за защита на своите интереси.

Член 24

Всеки човек има право на почивка и отдих, включително на разумно ограничаване на работното време и на периодичен платен отпуск.

Член 25

1. Всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. Той има право на осигуряване в случай на безработица, болест, инвалидност, овдовяване, старост или други случаи на лишаване от средства за съществуване по независещи от него причини.
2. Майките и децата се ползуват с особени грижи и подпомагане. Всички деца, родени в брака или извън брака, се ползуват с еднаква социална защита.

Член 26

1. Всеки човек има право на образование. Образованието трябва да бъде безплатно, поне що се отнася до началното и основното образование. Началното образование трябва да бъде задължително. Техническото и професионалното образование трябва да бъдат общодостъпни, а висшето образование трябва да бъде еднакво достъпно за всички на основата на техните способности.
2. Образованието трябва да бъде насочено към цялостно развитие на човешката личност и засилване на уважението към правата на човека и основните свободи. То трябва да съдействува за разбирателството, търпимостта и приятелството между всички народи, расови или религиозни групи, както и за осъществяване дейността на ООН за поддържане на мира.
3. Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца.

Член 27

1. Всеки човек има право свободно да участвува в културния живот на обществото, да се наслаждава на изкуствата, да участвува в научния напредък и да се ползува от неговите постижения.
2. Всеки човек има право на закрила на моралните и материалните си интереси, които са резултат от каквото и да е научно, литературно или художествено произведение, на което той е автор.

Член 28

Всеки човек има право на социален и международен ред, при който правата и свободите, провъзгласени в тази декларация, могат да бъдат напълно осъществени.

Член 29

1. Всеки човек има задължения към обществото, в което единствено е възможно свободно и цялостно развитие на неговата личност.
2. Всеки човек при упражняването на своите права и свободи, е подчинен само на такива ограничения, установени със закон, изключително с цел да се осигури необходимото призвание и зачитане правата и свободите на другите и за удовлетворяване на справедливите изисквания на морала, обществения ред и общото благоденствие в едно демократично общество.
3. Тези права и свободи при никакви обстоятелства не могат да бъдат упражнявани в противоречие с целите и принципите на ООН.

Член 30

Нищо в тази декларация не може да бъде тълкувано като предоставящо право на дадена държава, група или лице да се занимават с каквато и да е дейност или да извършват действия, насочени към унищожаване на правата и свободите, провъзгласени в нея.

Накратко за основните човешки права

* Право на свобода (всеки човек е свободен) и отхвърляне на робството;
* Право на човека да не бъде дискриминиран;
* Право на съд и на справедлив съдебен процес;
* Право на собственост и гарантиране на собствеността;
* Право на човека да не бъде малтретиран;
* Право на вероизповедание и право на смяна на вероизповеданието;
* Равнопоставеност на половете;
* Право на труд и право на почивка.

Искам да попитам уважаемата ми аудитория – как белите банан. (откъм дръжката, или от срещуположния й край).

Намирал ли се е някой, на когото са му казвали, че бели банана неправилно.

Има ли общоприета норма за това как се бели банан и ако да – дайте ми линк или заглавие на томче.

Много бих искала да получа отговори, защото темата ме вълнува и сън не мога да спя. Без майтап!

Хубава седмица ви пожелавам. На себе си – също!

п.с
Ще има продължение…

Крайно време е да започе подготовката за предстоящите коледни и новогодишни празници.

Лентата прерязахме с нови комплекти стъклени играчки за елхата у дома, която ще направим преди Бъдни вечер. Имам си и нови ботуши (фук-фук).

А вечерта си беше истинско изживяване за нас и децата. Бяхме на мястото, където запалиха светлините на Коледната елха в София. Нямах конкретни очаквания, освен децата да се забавляват и да запомнят тоя момент. Но се получи изненадващо хубаво. Без излишна помпозност – карнавал на дечица от различни европейски страни, песни, танци и игри за децата с леки намеси на родителите… хаха.

Видях първия за тая година Дядо Коледа:

По тоя повод да спомена, че бях въвлечена в игра с пукане на балон и ми се падна “мина’ – да се завъртя 3 пъти около себе си и да си пипна носа… С това мое главоболие успях да не се изложа

Някои от участниците в Коледния карнавал рисуваха лицата на присъстващите деца. Мария и Йоана бяха първите изрисувани.

При запалването на светлините имаше много впечатляващи фойерверки. Е, виждала съм и по-по-зари, но това напълно пасна на събитието.

Много приятно впечатление ми направи това, че тазгодишното коледно дърво е живо, а не отсечено многогодишно растение, което изживява последните си мигове красота, преди да умре напълно.

Фотоапаратът ми (по традиция от тая седмица) не бе в мен и снимах с телефона си – снимките по-долу са това, което успях да направя.

Докато вървяхме към колата видяхме, че и сградата на президентството търпи украса. Естествено направих няколко снимки.

Аз и Мария си зърнахме физиономиите по новините тая вечер. Всички много се забавлявахме, спор няма… И използвам ефира да се извиня на тия, които днес пострадаха от адското ми главоболие…

Последната хрумка на Мария.
От две седмици коментира идеята си. Онзи ден донесе след училище списък на редколегията. Дори донесе ръкописите на два вица, които написал нейн съученик. Имали подкрепата на госпожата им (тази, която “прогнозира” земетресение). Доколкото разбрах някои родители също са наясно.

Идеята не е уникална, в никакъв случай. Още повече – в нейното училище се прави вестник. Но някои от четвъртокласниците направили “нещо като вестник”, размножено на ксерокс, с хвърчащи листи и без цветни снимки. Грозно написано на ръка. Детето измисли как да направи конкурентен продукт. Чудесно. Вестникът на колегите струвал 70 стотинки и се харчел. Значи и онзи – хубавия, добре направения – нашия (пипнатия от мен) и т.н щял да бъде хит на пазара.

Ще видим. Кака Марче засега се мъдри, аз й сложих няколко отметки в книгите ми за дизайн, структура на печатни материали и пр. Разпечатах й една статия, на която не знам как попаднах, но сега ме е яд, че не мога да я открия и вероятно като имам време ще я препиша, защото е ценна за това начинание.
Обещах да помагам. Всъщност Мария ме включи без да пита. Скоро очаквам да ми зададе въпрос – кога излиза брой 1? Скица, ама ще я науча аз нея!

Решила съм да определя един лимит страници (щото ще умувам как да направим номера с печата на пилотния брой), да предложа на хлапетата примерна структура на съдържанието. Да напомня, че е добре да изфантазират заглавие на вестника. На мен ако ми хрумне нещо ще им пошушна. Умувам как да се направи съдържанието така, че хем да е актуално и за аудиторията, и за сезона, идват празници и т.н. Хем да не е твърде ученическо, а по-развлекателно. Имам си хрумки аз, а ако проектът на Марчето не отече ще информирам онлайн.

Толкова засега.
Аз се потапям в магията на Коледните картички, които сама ще майсторя. Но служебно.
Дано се вдъхновя и тази година да спретна хартиени кокетки и да зарадвам с тях близките.

Прибирам се преди около час с децата от училище. Мария беше превъзбудена и много държеше още по пътя да ми сподели какво я вълнува толкова силно. По принцип имам уговока с децата да си приказваме и обсъждаме деня, едва когато сме у дома, но този път Мария не успя да потрае.

“Мамо, госпожата каза, че утре или вдугиден ще има много силно земетресение”. Реакцията ми бе спокойна, въпреки че исках да изразя недоволството си от подобни прогнози и то тиражирани от учителка в училището. Някой се бил изказал, че на еди коя си дата щяло да ни тресе отново, но по-вярно били ден преди или след прогнозната дата.

Бавно започнах да пощръклявам но овладях беса си. Обясних и на Мария, и на Йоана, че да се прогнозира дата на такова събитие, според учените, е невъзможно. Цитирах думите на Директора на Геофизичния институт при БАН, които той каза по повод земетресенията от по-миналата седмица. Обясних, че трябва преди всичко да не се създава паника. Изразих възпитано недоволство, че госпожата не е постъпила особено разумно. Кротнах дяволите на щерката и се надявам да е вече спокойна.

Но не спирам аз да се възмущавам на подобни “новини и прогнози”.

После що им се случвали на хората инфаркти. От хубаво…

Много обичам да чуя “Ама какво се нервираш, пази си нервите” или “Да не ти дреме”. Чудесно бих ги опазила, ако за целта сутрин ги оставях в топлото легло да си доспят вместо мен. Ще им е тихо, уютно, един вид сейф мод. Докато аз (без тях) в безумното темпо на поредния работен ден с непредвидими емоции, като същ дебил ще се усмихвам тъпо… Защото нервите ми спят у дома. Добре би било, но това е толкова възможно, както идеята ми за 2-3 месечен зимен сън, със събуждане по Коледа, за да не пропусна празниците…

Шантаво ми е днес. Отново съм без кола, днес повече пешеходец от вчера. И за нервите и нервирането ми бе думата. Преглеждайки днес няколко новинарски сайта, се натъкнах на един и същ материал (баси, дори не знам кой е оригиналния източник, щото няма никаква информация, но все едно). Посветени редове в името на здравословния дълголетен живот. Аз си знаех, че работата с идиоти е в състояние да ме убие, но не допусках, че работодателите са в основата на здравословните проблеми на подчинените си. Някои работодатели де. Онези с по-особени характеристики, отличаващи се повече с характеропатиите си.Съкращават ни живота. Според статиите де.

И в тая връзка си мисля как след толкова информация на тема “как да живеем и да сме щастливи от това”, май е добре да започвам да тренирам горната ми идея с нервите под юргана…

Да, завиждам на тия, които не само говорят, но и го правят:

Не им дреме;

През оная работа им е (по избор може и през имейла, щепсела, опашката и пр.)

Не ги е*е (предполагам от време навреме им се случва де – за тяхно добро)

Дреме им на к*ра (важното е к*ра да не им дреме)

и т.н.

И това е ТЕНДЕНЦИОЗНО.

Вчера, докато отивах към 51-во училище, за да прибера децата, както обикновено в случаите, когато съм пешеходец, пресичам ей това кръстовище:

-карта bgmaps

(не успях да намеря по-подробна карта, а фотоапаратът ми бе в офиса, но при първа възможност ще публикувам снимка (от птичи поглед), за да се види какво нещо се случва в пиков час)

По същество – пресичам трамвайните релси на светофара, който за мен свети зелено. В същото време на спирката е спрял трамвай, в посока Съдебната палата. Внимателно тръгвам да пресичам и в момента, в който съм преминала релсите на трамвая в посока Княжево, забелязвам как спрялата мотриса потегля, отсреща ми продължава да свети зелено, а ватманката ми прави жест през стъклото да почакам малко. Аз да дам предимство, когато свети зелен светофар. Наглост! Обезумях от възмущение, защото не за пръв път виждах как трамвай преминава при поставена светлинна забрана. Но подобна наглост не очаквах.

И нищо не можах да направя, освен да изругая на ума си и да запомня номера на мотрисата.

Мотриса номер 302 по линия номер 5 в посока Съдебна палата в 17:30 на 25.11.2008

Чернееше ми пред очите, защото Мария поне по веднъж на ден пресича сама това кръстовище. Не стига, че колегите шофьори извършват банални нарушения, които поставят под въпрос сигурността на пешеходците, ами сега и ватманите.Ама нали, като си малък не можеш да се опълчиш и да попречиш на цял трамвай да отнеме предимството ти.

Ще напиша и ще подам жалба в централата на СКГТ. Така ме посъветваха от обявения за жалби телефон. Човекът ми каза, че ще предаде сигнала ми на когото трябва, но реакция едва ли ще има, за съжаление, защото това била честата практика. Да се възползвам от правото си да се жалвам. Много чудно какво ще се промени, но пък кой знае. Керванът и кучетата… нали си го знаем тъй добре…

После ще ми обясняват за войната по пътищата.

Аз съм и отсам, и от другата страна. И когато се кача в автомобила си, не ми се изпарява от главата това, че когато сляза от него,  отново ставам пешеходец.

Вчера по служебен път посетих изложенията в Интер Експо Център София – Месомания(Mesomania), Интер Фуд енд Дринк (InterFood&Drink). БулПек, Светът на млякото и Салон на виното.
Имах намерение на събера впечатления, които касаят моята част от работата по едно такова представяне. Бях любопитна да видя по какъв начин фирмите представят продукцията и деййността си, чрез печатните си реклами, оформлението на щандовете. Изобщо все по дизайна и рекламата.

Пристигнах точно в момента на самото откриване, което беше скромно, без излишна помпозност. Тези, които бяха отделили внимание на този акт бяха малка част от многобройното човешко множество, което вече обикаляше щандовете в Изложбения център.

Моите колеги бяха заели местата си, знаех как ще изглеждат нашите щандове, така че не бях кой знае колко изненадана. Аз знаех за какво съм там, освен служебното направление и предприех обиколка по залите, за да се ориентирам какво и къде.

Обиколих няколко щанда, събирах положителни впечатления от интересните аранжировки, дамите и господата, стилно облечени, които с обноски и маниер обръщаха внимание на посетителите. Апетитно изглеждащи витрини, аромати, които преди да стигнат носа ми, се бяха примесили един с друг и ми бе трудно да различа откъде идва поредното вкусно впечатление. Забелязах някои приятно направени каталога. Взех си. Реших да се отдам на атаката на сетивата, нищо че ми липсваше какъвто и да е апетит (но това бе въпрос на настроение).

От зала в зала, очите ми се пълнеха с красоти. Някои от тях мога да нарека произведения на изкуството, създадени от ядлив материал. Но лично аз бих се колебала дълго, преди да нахапя или разчупя подобно произведение.

Вкусих 2-3 неща, всичките приготвени и поднесени по атрактивен начин. Спомних си думите на майка ми – “Михаелке, народът никога няма да спре да се храни”, казани във връзка с бъдещата ми, тогава, професионална ориентираност.

На тези, които са посещавали това или подобни изложения, им е ясно, че става дума за един своеобразен празник на яденето и пиенето. Няма какво да се лъжем – срещу 3 лева входна такса, или 5 (наистина не знам, присъствах с пропуск), спокойно може да уплътните няколко часа на топло, на завет, а в същото време, при повече късмет, да бъдете доволно нахранени и напоени. Най-големите късметлии, най-бързите, най-смелите, най-сръчните и най-ловките могат да се сдобият и с порции за у дома.

Естествено, това не се отнася за повечето хора. Кой ще бие път до онзи край на София (може и началото), за да избие цена на билетчето в храна и напитки… Има кой. Предварително искам да се извиня на евентуалните засегнати, но следват нехубави впечатления и изводи.

Възрастни хора, пенсионери, най-вече от женски пол, създаваха опашки пред някои щандове, от които щедро се лееха напитки и се предмагаше храна – за опитване. Рекламните листовки се превръщаха моментално във фунии, които се пълнеха с понички, хапчици, саламчета, сиренца и т.н. Как не са се сетили организаторите на изложението да снабдят посетителите с пликове, в които разделно да събират порциите за у дома. Докато едната ръка тъпче в устата, другата тъпче в торбите, Същински разбойници. Аз бях потресена. Да, не забравям че не им е лек живота, но това…

Реагирах много спонтанно, когато преминавайки между шандовете, нещо остро ми се заби между ребрата, побутна ме и ме подкани “По-бързо върви, спираш опашката, ще свърши”. Огледах се и видях, че от едната ми страна някакъв чичко прави кулинарно шоу и пред него бяха подредени няколко препълнени блюда, не с хапки, ами с ребърца, пържолки – абе изобилие. Та това явно е било застрашено от изчерпване… Бях потресена. Обърнах се към острото нещо и видях в едната му ръка смачкана брошура пълна с царевични понички…

Замислих се за това, което знаех, че ще напиша, мина ми през ума да направя няколко снимки, но бързо отхвърлих идеята. Обзе ме ярост към тези достолепни старци и старици, които ежедневно намират поле за изява на морала, възпитанието си, а защо не и проблемите си. Същите, които говорят за пример, даваха по-горните примери…

Двете страни на медала…

Обиколих още малко, харесах си най-сетне шприц – професионален. Купих си го и доволно замечтах за красотите, които ще правя у дома.

Много време мина, откакто за пръв път писах за желанието ми да посветя време на ботаническата градина към БАН в София. Опитах се да намеря сайт, но или аз не търсих достатъчно задълбочено, или такъв просто не съществува. Признавам – преди около месец за пръв път ходих там и – както обичам да казвам – з-а-е-к-в-а-х от емоциите, които ми донесе това зиживяване. А и всъщност това беше искрата, която отново запали страстта ми към домашно градинарство.

Хах, това звучи като домашно зеленчукопроизводство, но за него ще напиша и ще приложа снимков материал по-късно. Ей – да не забравя!

Ето адрес, на който намерих информация, но за съжаление е твърде оскъдна:

http://www.cu.bas.bg/garden/

„Ботаническата градина наследява Кралската ботаническа градина, която е основана през 1882 г. Ботаническата градина е включена в рамките на БАН през 1947г. отначало като част от Института по ботаника”

Искаше ми се това да е една статия с малко думи и много красота за окото, но не мога да не спомена за мащабните строежи, които се случват около Ботаническата градина. Нямам снимки, просто ми се уби всякакво настроение за фотография, за да покажа какво ми загорча. Сякаш от тая градина, като територии, най-накрая ще остане това което е застроено, а всичко околовръст ще се превърне в поредния квартал. Тъжно е.

Замислям се колко растителни видове са заминали по дяволите, заради това, че земите на градината са се превърнали в строителни площадки.

Ех, а едно време е било изключително достойнство да дариш земя, която да се ползва за цел като тази. Днес… става това, за което не се въздържах да пиша.

Иска ми се напролет, когато повечето растения са в цвят пак да отидем. И ще го направим. И без да се вземат предвид пристрастията ми към зеленото, бодливото и т.н – растенията като цяло, горещо препоръчвам да посетите това място, но предварително се информирайте за работното време по телефона. Много са любезни.

… град като град…

Вече съм далеч от мисълта, че в София така нареченият Час пик е реално понятие. По всяко време, имам предвид активната част от денонощието, когато повечето хора работят, е трудно да се опише какво се случва по булевардите, улиците и кварталните улички. Дори сега слушам сутрешните включвания по местните радиостанции за състоянието на трафика.
Но за друго ми е думата.
По обичайния ми всекидневен маршрут, който пътувам с автомобила си, обикновено, натоварването е предвидимо. Разчела съм си времето така, че да не закъснявам за работа или за прибирането на децата от училище, но някои препятствия няма как да бъдат предвидени.
Камион на “Чистота”, който в 7:40 сутринта в продължение на 10 минути събира отпадъците зад блока, в който живея и съвсем случайно са застанали пред колата ми. Майстори шофьори, които образуват мини задръствания по малките квартални кръстовища, нарушавайки всякакви правила и неспазвайки каквито и да е пътни знаци. Тяхната сила е да използват уличките в междублоковите пространства за проходи, в които образуват колони, а когато трафикът не е така силен се движат с поне 60 км/ч. Покрай същите тези улички има детски площадки…
Изредените горе препятствия също мога да причисля в обичайната транспортна картинка.

Изпаднах в пълен потрес преди седмица, когато прибирайки се от офиса в посока 51 училище, 20 метра след като минах светофара на Красно село, осъзнах че излизане няма да има скоро. В далечината пред мен гледам едино от ония строителни чудеса, които изливат бетон по строителните обекти. колоната пред мен леко се придвижваше и колите завиваха в някаква квартална уличка, която нямаше настилка. Пясък и камъни. Заобиколих препятствието и без да се нервирам продължих напред. Вече бях отново в локалното.

Замислих се какво се прави с цел реорганизация на движението, когато поради такива дейности се налага затрудняване на преминаването. Няма знаци, няма поставена някаква указателна табела. Изобщо няма никой. Същите безобразия се случват и край колелото на трамвая в близост до 6-то районно. И там нещо се строи и през ден между 17 и 18 часа разширената част от улицата, от която се включвам в локалното край Борис е задръстено от строителна техника. Някаква дървена стойка с два знака от време на време стои встрани пресечката преди въпросния проход. Само че наличието на тия знаци няма връзка с активността по строежа. Неведнъж, докато се науча да влизам в локалното една пресечка по-рано, ми се случва в калотията, дупките, в които мога да се загубя, да правя чудеса, за да направя обратен завой и да търся друго място за излизане от тоя ужас.

Тази картинка, за съжаление се наблюдава по много места в града. Също разбирам, че е въпрос и на възпитание и колегиалност, да се съобразява нуждата от знаци, за да не губим време и да се създава струпване от автомобили на път без изход.

Вече съм нащрек и за такива препятствия, защото тях наистина не мога да ги предвиждам.
Но засега челни позиции в класацията ми имат каруците.

снимка: в-к Стандарт

Каруца е превозно средство състоящо се от две колела и задвижвано от кон, магаре или друго животно. Каруцата се използва за транспорт и е една от малкото напъно съобразени с екологията превозни средства.
wikipedia

За съжаление вече не нося фотоапарата си с мен, а телефонът ми не бе под ръка, когато вчера, отново в локалното, за което писах по-горе, имаше 3 каруци една след друга, като на последната беше вързано и младо животно. Колоритът беше пълен. Та лека полека успокоих беса си, отчитайки факта, че водачите на тия превозни средства, все пак са проявили завидна съобразителност, предпочитайки да ползват локалното, а не да се движат по Борис. И точно в момента, в който мислех това, зачаках на колоната на Красно село, (където пешеходците са царе, за които не съществува червен сигнал на светофара и изобщо са в правото си да извършват очевидни нарушения, които застрашават всички участници в движението.), застинах на място и в прекия и в преносния смисъл на думата, защото тия каруци пред мен, очевидно, бяха решили да направят иначе забранения ляв завой с идеята да продължат пътуването си по Борис. Просто нямах друг избор, освен да си запаля една цигара, да се наслаждавам на гледката, да слушам концерта от автомобилни клаксони, да се обзалагам със себе си колко зелени светлини ще пропусна… Изобщо моменти на забавления.

Иначе кметът решил въпроса с каруците. Хубаво – забранил каквото забранил, обаче се питам кой е контролният орган, който се занимава с това да следи дали се спазват подобни забрани. Само да вметна, че поне последната каруца нямаше нито табела, нито номер, нямаше и квадратен сантиметър светлина по нея. А беше 17 часа.

Тия дивотии с каруците се случват всекидневно, но така отблизо не се бях сблъсквала с такава гледка.

Откакто запознах да пиша това, си представям реакциите на тези, които или не са шофьори и биха ме посъветвали да ползвам (гр)адски транспорт, или пък да си вървя пеш. Замисляла съм се многократно как да се лиша от тоя колорит, който изживявам по поне 2 пъти на ден. Лятото си карах колелото и съвсем не си късах нервите, Стигах за минути до работа и до вкъщи, но в това време няма как това да се случи.

Изобщо не съм на мнение, че ако избегна тия препятствия, като ползвам алтернативен начин на придвижване, проблемите ще изчезнат. Чудя се какво не ни достига на нас – българите – като цяло, че си траем, псуваме зад воланите, размахваме заканително юмруци, но в крайна сметка не предприемаме никакви действия, за да се обърне по-голямо вниимание на нещата, за които пиша. Пак повтарям – моята липса в безумния трафик няма да реши проблема, просто проблема няма да е толкова мой, но ще е факт като такъв.

Мога да пиша още дълго, хрумвали са ми невероятно идиотски идеи и доколкото зависи от мен, ще ги реализирам, надявайки се, че ще има още и още хора, които съзнават, че ако не направят нещо те, никой няма да се сети.

Инак – в каруца не съм се возила, сигурно е голямо изживяване…

///писано някога си

Знам как се казват само две от тия растения – червеното е фитония, другото е драцена (някаква, ще знам по-късно каква)

Ето:

А с риск да бъда наплюта за гадната снимка – ето всичкото красота в тая саксия

От известно време имам голямо желание да покажа снимки от Ботаническата градина при БАН, но все не ми остава време. Ще се пробвам утре да направя и това, все ще имам свободен един час.

Не е ясно защо точно това измислих, като ново заглавие, ама то… не се сменя тъй лесно заглавие на роман, по средата на третата глава от втората част. Не… нямам тия претенции, не съм такава литературна величина, нито искам да съм… Просто – дори аз – днес се учудих като отворих сайта и видях това заглавие…
Ами тъй де – разни и безобразни…
А, да, блогът има нова визия. Но не се знае докога ще го изтърпя по този начин и ако още малко се поборичкам със сорса на темата, без да имам желания успех… Ще…. го зарежа, докато ми дойде отново муз.
Инак – събрала съм прилични количество материал за писане и показване, но напоследък не ми се намира време точно за това.
А мераци всякакви – най-вече за нещо бодливо, топчесто, продълговато – кактус.

Странно ми е защо се продават растения, чиито имена не се знаят от тъй наречените продавачи. Стана ми ясно, че масово се внасят цветя, но туя, които мен ме интересуват ги купуваме безименни.
“Купихме си кактуси”
“Имам си сукуленти”
“В една саксия гледам няколко живи камъчета”.

А как се казват…
Напоследък много се сближих с Google. Изрових купища сайтове, на които хората са се постарали да покажат снимки и да напишат точните имена на растенията. И се взирам в моите растения, и се взирам в картинките от нета. Ще ми се да знам как се казват смешниците ми.

Имам колебания за едно растение – дали е Fenestraria aurantiaca, или Frithia. Това на снимката:

На тези смешковци по-долу потърсих заглавията, но са толкова много видове, че се обърках. Отделно самото оцветяване на растението зависи от състава на почвената смед, в която вирее. Мистерия, надявам се, само засега.

Този, доколкото успях да разпозная е Pleiospilos, звучи много смешно, като плезозавър

За кактусите ще пиша по-натам, и за тях съм в търсене на имената им.

Понякога много малко трябва, за да откриеш в себе си живи въгленчета от отминали пожари.
Не, това не е любовна история или ако се превърне в любовна, няма да е от тия, ами от ония… За какво става дума ли…
И се започна – завръщането – от един кактус. Всъщност бях много разочарована, защото ходих сама на “Флора” (изложението в НДК). Клепоухото ми АЗ се изяви, но не за това иде реч. Получих кактус, който пресадих в … една чаша. Признавам, чудех се къде да я дяна тая чаша, но всъщност разбрах защо не съм я изхвърлила…

ръка си имам.
Минаха 7-8 дни от операцията. Успешна е, ремонтираха ме под пълна упойка, за мое голямо разочарование. Но като се замисля – умно, защото съм толкова любопитна, че щях да искам да гледам какво ми правят…
Ох, снощи като си разлепих раната и така ме стегна гърлото… Таз вечер пак предстои, ама няма да гледам…
С две думи – на линия съм, добре се чувствам – физически.

Първият ми работен ден след болничните мина…. Просто мина в нерви, ядове и стискане на зъби. Не спирам да се чудя защо хората си правят ежедневието сложно, като това не е нужно. Идиоти всякакви по тоя свят.

Ау… започна тук да мирише на вкусно. Готвя. Но това не е първия ми опит след операцията. Правих гювечета още миналата седмица и падна гоооолямо облизване.

И тук ми идва мисълта за това, че като си представя любимите хора, мляскащи доволно вкусотиите, които аз готвя… И искам да не работя, а да си стоя у дома, да им правя хубавото, уютното, вкусното… Ех, мечти… И едни други мечти си имам, ама … тииииихо… Че си спомням как от месеци си правя уиш лист. На наш език – списък със желания. Не… Златна рибка не искам…

Мда… сега възнамерявам да посветя време в описание на едно мое позабравено, но възобновено с нови сили и вдъхновения хоби…

На тия, които тая вечер ще вкусят поредното ми завъртяно ястие – честито.
И на мен. Щото съм щастливка и късметлийка

Замислих се за свободата, покрай поредната щуротия, прочетена в нета. На 11 октомври ще се организира някакъв си протест, който съвсем не ме касае. Просто поводът да се замисля споменавам.
Изникват ми в главата някои неща, писани и изказани по повод свободата през годините.
И понеже не всичко, което съм чувала, чела и учила ми е останало в главата се поразрових в гугъл, за да спомена все пак точни цитати.

Забележителен писател, философ, преводач и изобщо човек – Никос Казандзакис. Живее, твори, умира от рак на кръвта. Пренасят тялото му от Германия до манастира, в който е погребан. На гроба му кръст и епитафия. Както е редът. Тая епитафия ми е точен цитат в главата - „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.
1.А аз се страхувам, надявам се и вероятно ще спра, ако няма живот оттатък, в който да продължа да правя същото. Не съм свободна.

Или пък, че свобода е да не зависиш от никой и нищо. Чувала съм много често това изказване, а за себе си мога да го преформатирам. Няма да го правя сега, ще стане дълго. Но в общи линии – зависима съм. Но не мисля, че това ме прави несвободна. Изобщо това да не зависиш от нищо е – за мен – някаква химера. Някаква тотална човешка самозаблуда. Нима има човек на тоя свят, който не се намира в състояние на каквато и да е зависимост? Да, аз определено имам повече проблеми с моите емоционални зависимости. Нещо по-силно от цигарите, за които съм сигурна, че мога да ги спра, ако пожелая. Но… да спра да обичам някого, ей така по желание на волята ми… Имам много сол да изям… а толкова солено няма да се науча да ям.
2.Не съм свободна, но това не ме прави нещастна.

Сещам се друго – Да си свободен значи да нямаш нищо за губене, както пе е Джанис Джоплин в една песеню:

И в този смисъл не съм свободна, ех… Песента е много хубава, но какво значи “Freedom is just another word for nothing left to lose..” Нима с тази дума мога да изразя, по още един начин, че нямам нищо за губене? Лично аз не.
3. Отново не съм свободна

Тъй, а докато се сетя за следващ цитат, който да изровя като точна фраза в гугъл си мисля едни такива неща. Едно време по философия учихме и покрай ученето попрочетох някои неща, които свързвам с темата на неделните ми размисли.

“Човек е осъден да бъде свободен”
Ако съм бяла или черна, аз съм такава, защото съм го избрала по слата на собствената си воля. Свободната си воля. Аз съм това, което съм създала сама от себе си. (!?) Моят избор като израз на моята свобода. Не съм дошла на тоя свят бяла или черна (тука могато да се сложат качества или достойнства човешки, които са ясно противопоставени). Сама ли осъждам себе си да съм такава, каквато съм? Точно заради свободата в тоя й смисъл, аз не съм свободна. Да съм свободна да правя със свободата си каквото намеря за редно, смислено…
4. Тук вече мога да кажа, че съм свободна.

Но и тук е мястото да вметна, че свободата е за мен и отговорност пред мен и хората, свободните хора около мен. Трудно ми е чисто битово да си обяснявам проявите на свободна воля на човека до мен.
Чисто философски мога да си ги обясня и приема, но… Отговорност за моите постъпки – да. Отговорност за последиците, от постъпките ми, при преки потърпевши около мен от тях… Май в слуая мога само да вербализирам, защото стигайки до мисълта за отговорността, чувството за притежание на право за проява на воля… някак ми се струва препъни камък.
Това когато си в социум. Ако съм сама на света, едва ли ще ме засегне тая еволюция да кръстосам в едн текст Джанис Джоплин и Сартр.

И някак, колкото и да съм често обвинявана в нецивилизованост и необразованост, съм се закачила за философията твърде силно. Имам смътни спомени какво съм чела. Явно 8 клас е твърде мъгляво време, за един съзряващ тийнейджър, за да прочете и осмисли “Сервитьорът на кафе”. И какво – сервитьор на кафе…продавач на бонбони – все едно. Човекът се възползва от правото си на проява на лична свобода и избира това да е неговата роля. Избира сам. Но дали би могъл да бъде сервитьор на кафе без признанието на околните? Дали има ясно изрзена нужда да е признат от обществото като сервитьор на кафе, или е достатъчно просто да извършва конкретното действие, което отговаря на съответната длъжност?
В тая връзка се сещам за модерния, но за мен – досаден израз “Данък обществено мнение не плащам”. Смея да твърдя, че плаща почти всеки един от нас. Просто защото се нуждаем от приемане и признание. Болшинството от човешката маса може да се сравни със просто един сервитьор на кафе… Въпреки, че продавач на бонбони ми допада повече като концепция, но такова произведение – поне аз – не съм чела. А и аз не чета толкова често, както напоследък.
Май е добре да променя това.

Още една посока на пропитите ми с влага мисли, относно свободата. Нечии интерпретации ме водят към заключението, че свобода означава да не ми пука за нищо и никого, означава, че на никого също не му пука за мен…
5. Не съм свободна

Не знам, оставам си в дъждожното настроение. Оставам си с поредните размисли, които се трупат. Оставам със страха, със надеждата. Няма израз “почти свободен”. Но ми е достатъчно да се чувствам щастлива.

А няой ден, когато стигна до мисълта, че държа непременно да извървя собствения си път към свободата, че ида в Париж, ще намеря къде е Café de Flor и ще видя, дали мога да започна оттам. Ако не друго, мога да имам късметът да видя отблизо първата ми филмова любов Джони Деп.
Ама това вече не е по горната тема.
Просто преход…

И няколко думи за обратното на свобода – робство.
Колкото и налудничаво да звучи – ще ползвам горното понятие – доволно ми е, когато мога сама да избера в какво робство да се… посветя…

Глупава жена, а…

Цитирам една майка, която споделя случка с нейното дете. Какво и как ядат децата ни в училищния стол?
68-мо у-ще Дружба 2

Случка в стола

Малеее, днес издивях))

ок…съгласихме се че купонът за стол в школото от тази година няма да е 1,10лв….а 1, 50лв.
Опитахме се да говорим с тази външна фирма взела стола да направи отстъпка за предучилищната – купонът да е 1,20…но порциите по-малки защото малчуганите се надуват като балони, ако трябва даизядат всичко, но категорично ни отказаха…ок, пак се съгласихме – остава 1,50!

Такааа, обаче днес решавам да посетя стола, все пак да знам къде се хранят децата…и се позагледах какво става. Гледам на по-голямите порциите им сякаш по-голями ….дават им и по 1 филиика хляб. Гледам на нашите лапишари нещо дънцето на купичката със супа га че прозира, мусакичката едн атакава – заравнена, в бледото компотче от праскови си плуват 2 парченца плод голями колкото лешник …и по 1/2 филийка хляб.

отивам на шублера /май така му се казваше/ и искам данни по документи какво количество трябва да има в купичките? Казват ми по 150гр. супа трябвало да е. Искам кантар да го премерят…нЕма ни докИменти)) , ни кантар! Казват ми: “е по един черпак са ни казАли да сипваме!”

Викам – а мусакичкат а, що така нещо не е така, като на онези от 5-ти клас?…ами защото учителката ги била помолила да не пълнят догоре, че само ровели и не изяждали всичко…дееебреее, учителката там и казва: не е вярно!

Питам за хляба – защо на малчуганите режат по половин филийка , а на по-големите по една дават. Отговора: Ако някой иска допълнително хляб , ще му дадем!…ужас!…казвам: за 1, 50 колкото искате какво се полага?…отговарят ми…и казаха 1 филийка хляб…ми питам защо тогава им давате по -половин бре маскари ньедни?…взех да се форсирам! И от хляба насущен на децата ли печелите бре…безобразници? Като н еси го изядат , останалото го насмитате и хвърляте…платено е,трябва да се даде!

Питам пак /вече досаднича, ама нарочно/…та защо на онези големите повече ми се струва, а?…втори отговор: Ами техните купони са по скъпи…затова!…моля?…нали купона струва 1, 50 за всички?…
Пратиха ме на лафката да питам за кой колко струват купоните…те не се занимавали с тях. оказа се че купонът е наистина само 1, 50 за всички….но понеже били по -малки и преяждали , та решили да не им препълват съдчетата, щото нали учителката искала така…старата песен!…малееее…полудех!…казах им…виждате ли този съд, нося го от вкъщи да и вземам 2-рото защото като и е в повече, ще си го яде на вечеря…плащам си, мога да си го взема!

Идва бодигарда, да ме арестува))…вика ми: “Напуснете стола! За външни лица забранено!”….питам го кой Ви каза да ме изгоните?…отговор: управата на стола – демек външната фирма…а ония гледат скрито изпод шублера и се правят на разсеяни.

Така ли?…награбих дечка, баш както сърбаше от компота, поразля го малко и я завлякох пред бодигарда…детето се разрева…настана суматоха, ама аз това и исках и викам : Водете ме при директора!

Отиваме. Посрещна ме любезно, свестна жена ми се видя…каза ми , че за 2 дни има 2 подобни оплаквания от родители…за момента не можела да направи нищо, само ще ги предупреди. Всички закони и пр. влизали в сила от 1.10.08…сега изготвяли още бумагите за всичко. Показа ми точно разчетите , които пишеше за някакви комисии за проверка на стола и лафките …защото пък тя се възмущаваше от лафките какви глупости продават! Каза ми че в стола са длъжни да имат кантар и пр. неща, независимо, че карат готовите тави и тенджери отвън….и ме насърчи да пиша жалба…написах! Разказах случката…да видим! Бе то май от умрел писмо…но трябва да има и такив а…дето си викаме))…

Казах, че не съм от най-заетите родители, но съм една от проклетите)) и ще ги следя под лупа тия дето се правят на голями бизнесмени с храната на децата! Учудих се , че самата директорша, която се е върнала от Щатско за тази година…ми каза, че се чуди защо у нас считат за нередно да си вземат храната , която децата не биха изяли? Поощри ме да си използваме кутийката и детето да си взема второто за вечеря…ако искаме.

Та внимавайте какви ги вършат по вашите столове! Защото ощетени са децата…не е зле да понадникнете наистин аза какви порции став адума…особено тия столове – с външните фирми! Просто практичен съвет))

-LIRA

Това ми беше сутрешната черешка на тортата…
След като вчера ходих в община Красно село, за да си извадя два документа, които са ми нужни за да си подам документите за детските, се отправих към тъй наречените Социални дейности.
До последно имах надежда, че всички хартишки са в плика, няма нещо, което да липсва, дори бях убедена, че нося повече отколкото е нужно. Ама нека да има.
Влизам аз – смрад и задух. Ориентират ме към “ееееей оная врата в началото на коридора”, влизам и попадам в стая, която приличаше на отдел деловодство в предприетие “Тачо Даскалов” Стара Загора, когато родителите ми работиха там. Преди повече от 15 години…
За тия, които са по-незапознати, ще подскажа, че липсваха компютри. Имаше разтворени на 3-те бюра едно големи книги, които и аз – която се занимавам с тия неща, не бих могла да им кажа формАта.
Нищо… Изчаквам дамата да изпише безкрайно дългия ред и започвам да питам. Питах, тя отговаряше, питах, тя още отговаряше. Дали си нося декларация за доходите – нося си – тая майтап ли си прави с мен. Дали имам ей-такова удостоверение от училището на децата, че с редовни и прилежни ученички – имам и още как. ама това за първи клас не било като за другите класове. Таз съвсем сякаш искаше да ме хване неподготвена… И тъкмо когато аз тържествувах, че няма нещо, което да ми липсва (освен нерви, които не бяха в списъка с исканите неща), дамата насреща ми разясни, че щом идвам от район Банкя, сега да бъда тъй добра, да ида до там, за да се върна отново при нея, но с уверение, че не съм социално подпомагана за изминалия период.
Леко кипнах. Събрах си бумажките и тръгнах с увиснал нос.
Минах край 6-то районно, оказа се, че лична карта и международен паспорт ще имам още тая седмица. Някаква светлина в тунела. Срещнах желание за съдействие от страна на служителката и то без да го обръщам на молба. Останах с много добро впечатление и се почувствах обнадеждена.
Днес решавам да звъня в Социално подпомагане Банкя, за да разбера кога и как работят, за да си запиша час.. Щото преди три години принцесите там работеха така, че трябваше да ползвам една седмица отпуск, за да намера нужния пакеф документи. То и по тая причина не съм взимала детски 3 години…
Ама нали тая година реших, че ще си събера всяка стотинка, която ми се полага – на мен и на децата.
Та тъй, Михаело, като си толкоз отворена….
Половин ден търсих телефон, на който да се свържа с когото трябва. Накрая звъннах в Агенцията за социално подпомагане. Любезна служителка в отдел административни дейности търпеливо ме изслуша, поиска ми телефон за контакт и след 5 минути ме потърси, за да ми даде два телефонни номера. На район Люлин и Банкя. Каза да звънна първо в Люлин.
Оттам ми обясниха, че непременно и лично трябва да ида в Банкя. Успокоиха ме, че вече работят 5 дни в седмицата по цял ден, дори без обедна почивка. Ама да подам там молба, оттам правят справка, която пращат в Люлин, за да й сложат кръгъл печат и изходящ номер, а и подпис на тамошния шеф. После трябвало да върнат справката в Банкя, откъдето аз след няколко дни да си я взема. Почнах да се изнервям сериозно. Отложих с няколко часа звъненето до Банкя, но за мое голямо облекчение служителката там беше много отзивчива, подробна и сама ми предложи да й дам ЕГН-то си, тя да ми изготви справката, да я пратят в Люлин, да я правят кактото трябва, а аз след няколко дни само да ида да си я взема. Дори каза, че мога да пратя някой друг. Също ми спомена, че това уверение можело да се изиска по служебен път от социалните в Красно село.
Приказни истории…
Та тъй, нали сутринта казах, че обезателно ще пиша… Та пиша…
Да видим като ида другата седмица в социалнте тука, дали няма да им хрумне нещо друго.
Дотогава вероятно ще строща още нерви по други въпроси…
И само за протокола – не се оплаквам Просто глуповато се хиля, щото… все още мисля, че не само това ми е останало.

Корпоратвен урок: 1

Мъж влиза под душа, докато съпругата му точно привършва със своя, когато на външната врата се позвънява. Жената набързо увива една кърпа около себе си и тича да отвори. Отвън стои Боб – съседът. Преди да е казала и една дума, той предлага “Ще ти дам 800€ ако свалиш тази кърпа!”. След като помислила за момент, жената свалила кърпата и застанала гола пред Боб. Секунди по-късно той й връчил 800€ и си тръгнал. Жената се загърнала отново и се върнала в банята. “Кой беше?” – попитал съпругът й. “Боб – съседът” – отговорила тя. “Чудесно!”, казал мъжът, “Спомена ли нещо за 800-те евро, които ми дължи?”
Бизнес Поука: Ако навреме споделите с акционерите си важна информация, отнасяща се до кредит и риск, бихте могли да избегнете изобличаване.

Корпоративен урок 2:

Свещеник предложил на монахиня да я откара до манастира. В един момент, тя скръстила крака, така че единият й крак се оголил. Отецът едва не катастрофирал. След като овладял колата, той леко прокарал ръката си по крака й.
- Отче, припомнете си Псалм 129 – казала монахинята.
Свещеникът отдръпнал ръката си. Но малко по-късно, докато сменял скорости, той отново поставил ръката си върху крака й.
- Отче, припомнете си Псалм 129 – казала монахинята отново.
- Прости плътската ми слабост, сестро” – извинил се отецът.
След като пристигнали в манастира, монахинята се прибрала.
Свещеникът бързо изтичал в църквата за да погледне Псалм 129. Същият
гласял: “Давай напред и търси, нагоре ще откриеш благоденствие.”

Бизнес поука: Ако не сте добре информирани в професията си, рискувате да пропуснете чудесни възможности.

Корпоративен урок 3:

Търговският представител, деловодителката и управителят на фирма отиват да обядват заедно. По пътя намират старинна маслена лампа. Разтриват я и отвътре се появява един Джин. “Ще изпълняпо едно желание на всеки от вас” – казва той. “Първо аз! Първо аз!” – скача деловодителката – “Искам да бъда на Бахамите, да карам джет, без да се интересувам от нищо”. Пуф! И изчезнала. “Сега аз! Сега аз!” – крещи търговският представител -”Искам да бъда в Хавай, да разпускам на плажа с личен масажист, безкраен запас от коктейли и любовта на моят живот”. Пуф! И той изчезнал. “Твой ред е” – казал Джина на управителя. “Искам тези двамата обратно на работните места след края на обедната почивка” – отговорил той.

Бизнес поука: Винаги оставяйте първата дума на шефа.

Корпоративен урок 4:

Гарванът седял по цял ден на дървото, без да прави нищо.
Заекът го попитал:
- Мога ли и аз като теб да седна и да не правя нищо по цял ден?.
- Разбира се, защо не – отговорил гарванът.
И така, седнал заекът на земята и си почивал. Унесъл се, една лисица изскочила от храстите и го изяла.

Бизнес поука: За да седите без да правите нищо, трябва да сте на висока позиция.

Корпоративен урок 5:

Пуякът разговарял с бика:
- Как ми се иска да полетя и да кацна на това дърво – въздишал той – но не ми достига енергия за да махам толкова силно с крила.
- Защо не клъвнеш малко от фекалиите ми – предложил бикът – те са силно енергийни и хранителни.
Пуякът се надвесил над една от неговите купчинки и не след дълго открил, че бикът е прав – вече имал енергия и успял да достигне най-долният клон на дървото. На следващият ден, след като си похапнал още от чудодейната смес, той кацнал на по-горният клон. Най-сетне, няколко дни по-късно, пуякът гордо се перчил и вдигал врява от върха на дървото.
Не след дълго бил забелязан от фермера, който го свалил с един изстрел на пушката си.

Бизнес поука: Лайняните номера могат да ви изведат на върха, но не и да ви помогнат да се задържите там.

Корпоративен урок 6:

В Африка всяка сутрин газелата се събужда с мисълта, че трябва да надбяга най-бързия лъв, за да остане жива. Всяка сутрин лъвът се събужда с мисълта, че трябва да надбяга най-бавната газела, за да не умре от глад.

Бизнес поука: Няма значение дали си газела или лъв: когато слънцето изгрее, по-добре да станеш, за да изпревариш другите.

Корпоративен урок 7:

Мъж отсяда в хотел в Австралия. В стаята има компютър и той решава да изпрати електронно писмо на жена си. Обаче случайно сбърква адреса и без да осъзнае грешката си изпраща писмото. В същото време някъде в Хюстън, вдовица се връща от погребението на съпруга си. Вдовицата решава да си провери електронната поща за писма от роднини и познати. След като прочита първото писмо, тя пада възнак в безсъзнание. Синът на вдовицата дотърчава в стаята, намира майка си на пода и хвърля поглед на екрана, на който пише:

До: моята любяща съпруга
Тема: пристигнах
Дата: 7-ми септември, 2005 г.

Знам, че ще се изненадаш да ме чуеш. И тук имат компютри вече, и можеш да изпратиш писма на своите любими. Току-що пристигнах и отседнах тук. Виждам, че всичко е приготвено и за твоето пристигане утре. Нямам търпение да се видим! Надявам се твоето пътуване да е също безпроблемно, като моето.

Послепис: Адски е горещо тук долу!

Бизнес поука: Уверете се, че комуникацията се осъщестява между правилните страни. Иначе резултатите могат да не отговорят на очакванията ви.

Корпоративен урок 8:

Джони искал да изчука едно момиче в неговия офис… Но тя си имала приятел… Един ден Джони не издържал, отишъл при нея и предложил:
Ще ти дам 1000 долара ако ме оставиш да те изчукам. Но момичето го отрязало:
- НЯМА НАЧИН!
Джони казал:
- Ще бъда бърз, ще хвърля парите на пода, ти ще се наведеш, а аз ще съм свършил преди да се изправиш.
Тя помислила за момент и казала, че трябва да се посъветва с приятеля си… Позвънила на гаджето и му разказала за случая. Момчето и отговорило:
- Искай му 2000 долара, прибери парите много бързо, той даже няма да успее да си свали гащите!
Така, че момичето се съгласило и приело предложението. Приятелят и я чакал половин час да се обади. Най-накрая, след 45 минути чакане той и позвънил и я попитал какво е станало.
Тя му отговорила:
- Копелето хвърли монети!!!

Бизнес поука: Винаги обмисляйте всички аспекти на бизнес предложение преди да се съгласите и да ви го начукат.

Корпоративен урок 9:

Когато тялото било създадено, всички части от него искали да бъдат Шефа.
Мозъкът казал:
- Аз трябва да бъда шеф, защото контролирам всички функции на тялото.
Краката казали:
- Ние трябва да бъдем шефове, защото ние пренасяме мозъка наоколо, където поиска.
Ръцете казали:
- Ние трябва да сме шефове, защото ние вършим всичката работа и печелим пари.
И така после било сърцето, белия дроб, очите, докато накрая и задника поискал да бъде шеф. Всички части започнали да се смеят на идеята.
Тогава задника се блокирал и отказал да работи. След известно време очите започнали да се затварят, ръцете се парализирали, краката изтръпнали, сърцето и белия дроб изпаднали в паника, а мозъкът изпаднал в треска. В края на краищата всички решили, че задникът трябва да бъде шеф и нещата преминали. Всички части си вършели своята работа, докато Шефът само си седял и изхвърлял навън боклуците (лайната).

Бизнес поука: Не е нужно да си мозък, за да бъдеш шеф – всеки задник може да бъде.

Корпоративен урок 10:

Една лястовичка летяла на юг, но студът я застигнал и премръзнала до смърт, тя паднала в широко поле. През полето минала крава и се изсрала върху птичката. Изпражнението стоплило лястовичката, тя се съвзела и радостно започнала да чурулика… Минаваща наблизо котка чула чуруликането и следвайки звука, извадила птичката от кравешкото лайно и я изяла.

Бизнес поуки:
1. Не всеки, който те засипва с лайна е твой враг.
2. Не всеки, който те вади от лайната е твой приятел.
3. Когато си затънал в лайна до гуша, недей да чуруликаш много-много.

“…- Напълно съм съгласна с тебе – каза Херцогинята. – и поуката от това е: “Каквато си – бъди такава – за друга не се представлявай!” …Или по-просто казано: “Не си представяй никога, че не си друго, освен това, което би могло да се види на други, че това, което си била или би могла да бъдеш, не е било друго, освен това, което си била, би могло да им се види друго.”
- Мисля, че щях да го разбера по-добре – каза Алиса много учтиво, – ако можех да го видя написано на книга. Но тъй като го казвате, не мога да следя всичко.
- Туй не е нищо в сравнение с това, което бих могла да кажа, ако само пожелаех – отговори поласкана Херцогинята…”

Л. Карол (“Алиса в страната на чудесата”)

Имах намерение да си полея блога обилно с душевна помия, но попаднах на тоя цитат, ползваn съвсем намясто, но в друга тема от една жена – Лилит.

Мигновено се кротнах, просто ме обгърна усещане за спокойствие, което пък създава нагласа да си изхвърля нервите, които някои събития днес ми причиниха. А няма още 12 по обяд.

Все пак ще намеря време, за да споделя интересни моменти от предиобяда си.

Дотогава – ще си тичкам по задачките и ще размишлявам по цитата…

Редовните посетители на блога ми са забелязали, че от няколко дни насам съм в търсене на нова база за визия. Естествено ще си харесам някаква базова тема, която ще променя и крайният резултат няма да има допирна точна с изходния материал. Но това не е толкова важно. Есенната може да стане от раз като сменя стила на предишната синя тема, както и снимките в “главата”.

За какво пиша всичко това ли – ами нещо като напомняне, че искам и това да свърша, преди началото на зимата. Щото зимна тема няма да има. По понятни причини.

Също съм натрупала няколко важни чернови, снимков материал, анализи. Заглавия в главата ми.

Освен промяна на вида на сайта, планирам това да не е само блог…

Обаче как да стане всичко това, когато проклетите руснаци са направили такива готини сайтове за безнаказан и съвсем легален даунлоуд на клипартове, фотошоп инструменти и т.н

Във връзка с по-предишна моя тема – време няма… Ах!

Нищо де. Сензационния ми материал за кварталния боклук ще го публикувам утре. Няма нищо сензационно в обичайна за столицата гледка. Все пак…

Вчера беше много важен ден за Йоана
Дъждът и мрачното време не попречиха да стигнем до училището навреме, инак учебната година – новата – щеше да закъснее. Гаранция.
Изпратихме малкото учениче, вече в клас – официално. Надявам се да подхожда към най-важното си начинание в следващите поне 12 години с толкова ентусиазуъм, колкото днес бликаше от нея, или снощи, когато си пприготвяше раницата.
Май аз се вълнувах повече от нея.
С Мария се очертаваха премеждия, тъй като тоалетът й не бе за време като вчерашното, но каката прояви разум, за моя голяма изненада и всичко започна наистина по вода – отвсякъде
Нужно е тая година да съм по-в час с това, което се случва в училище и с едната, и с другата. Надявам се да не се издъня. После няма аз да патя…
А ето и снимки на госпойца Йоана.

Замислям се днес, доколкото имам ресурса (мозъчния) да си отговоря на въпроса защо изпитвам недостиг на разни неща. Какво ми пречи да се докосна до тях и да изпитам емоцията, от която се нуждая.

Отговорът е много прост, но и много безмилостен – НЯМА ВРЕМЕ

Конфликтът от последния час, вероятно се дължи на закъснелия отговор на тоя въпрос.

Всичко започва и свършва сякаш с това. Уви – времето е строго фиксирано… Май и друг път съм писала по тоя въпрос, вероятно сега не пиша и за последен път. Едва ли ще се преброят на пръстите на ръцете ми и краката ми бъдещите случаи пак да опра до тоя отговор.

Ех, ако бях стоножка, от ония с многото краци…

Наивно или егоистично.

Криво ми е, ама много…

Е и…

Стига съм писала – НЯМА ВРЕМЕ

Не знам какво заглавие да поставя…

Напоследък доста ме вълнува тая тема, тъй като спокойствието ми, при извършване на ежедневни дейности е силно застрашено.

Обичам животните. Не съм от тези, които биха казали, че са отраснали с животни, слава Богу – живяла съм и съм расла с и сред хора. Понякога, като се разхождам, а това могат да потвърдят и приятелите ми, потъвам в очите на някой умислен уличен пес. Снимах ги и даже си представях как след време ще подредя изложба… Обаче кръст на това, защото и докато…

Започнах с това – чувствам спокойствието и здравето ми  застрашени. Също здравето и спокойствието на най-близките ми. Трябва ли да променя навиците си, само защото градът е заринат с освирепели бездомни песове.

Трябва ли да им симпатизирам, трябва ли да будят у мен умиление, подобно на бебе, в ръцете на просякиня на потредното кръстовище… (не че това ме размеква, вбесява ме).

Напоследък се страхувам от кучета. За последния месец няколко пъти се набирах на педалите на велосипеда, за да им избягам, влизала съм в колата си за 0-време, защото към мен се приближават ръмжащи песове. Големи, мръсни, гладни, подивели.

Как да се защитя?

Да дам 100 лева за кучегон – тая няма да стане.

Да си нося спрей в дамската чанта, пък и в колата, в раниците на децата… А не.

Днес късайки нервите си петъчно в офиса, слушам любимото си радио (някакво успокоение, за наличието н аидиоти в тесния периметър около мен).

Чувам как полски гражданин е нахапан зверски по тялото и главата от глутница кучета.

Новината мина и замина покрай ушите ми. Улових само името Екоравновесие, представители на което щели да огледат района!!! Идиотщина.

Одеве написах в гугъл “нахапан от кучета”, с желанието да разбера дали все пак човекът е жив. Не ми се прави сега шот екрана с резултатите. АКо имате интерес – питайте гугъл. И  – това нормално ли е? Как се живее по този начин. По улиците, под автомобилите ни, в незаключените входове на жилищни сгради… къде ли не, скитат бездомни кучета, за които никой не си е мръднал пръста да ги кастрира и маркира.

Не това наблюдавах във Варна. Години наред забелязвам – да има улични кучета, но са с нашийници – повечето, имат едни смешни копчета на едното ухо и са доста кротки, бих казала дружелюбни.

Организации за защита на животните… От какво ги защитават. Вероятно ако реша да се саморазправя с уличните песове по някакъв начин, ще се превърна в престъпник. Ако отива и подам оплакване в общината… щото то не е само страхът да измина от паркинга до входа, магазина, детската площадка зад блока… Ами сутрин в 5 и половиина една глутнмица с нарастващ размер се отправя от южния парк, минава край нас и оттива към циганското гето в Красна Поляна… Кошмар.

Страх ме е, а за мен страхът не е нормално състояние. Страхът миришел – да не се страхувам от песовете…

И какво – да чакам да вляза като резултат в гугъл “нахапан от кучета”.

Какви са решенията и начините по които може да се действа?

да му потрябва на човек връзка по телефон с общината. Предполагам и колата си да бях запалила, за да ида на място, пак резултатът щеше да е същия. Звъня от 2 часа през 5 минути, ама никой не го вдига – телефона.

Реших да опитам на тел. 11800 – съвременният 144, но оттам или всички оператори са заети, или просто дава заето…

Бясна съм, а ми трябва информация как им е удобно на община Красно село да ми извършат една услуга. Нейсе.

Ще продължавам да звъня, може и някой да чуе петлите, пък после и информация да ми даде…

Сега няма да звъня – обедна почивка им се полага на общинските служители.

На мен също.

Професионалисти!

Връзка между заглавие и съдържание. Това се учи още в първи клас, драги ми, тъй нарекли се, журналисти/репортери!!!

Не че сайтът е нещо особено откъм подбор на информация, обаче наистина място не си намирам като се сблъскам с подобна “добре свършена” работа.

Толкова ли не се намира кой да прегледа написаното, преди да се подведат куп хора, заинтересовани от съдържанието и проблема с детските градини – конкретно?

Много неща са ни такива.

Не купувам вестници. Добре че има няколко информационни сайта, които все още не са ме разочаровали, инак ще се дезинформирам съвсем отговорно и съзнателно.

Малолетните влюбени

Малолетните влюбени се целуват и галят,
опрени от тъмните двери на нощта,
а минувачите ги избикалят и ги сочат,
мърморейки разни лоши неща.
Но те, старците правят грешка много голяма,
там където те сочат, онези ги няма,
там само трептящите сенки от тях,
които ги карат с презрителен смях,
нeгодувание и завист и ярост,
пред толкова младост, при тяхната старост,
да скърцат със зъби и размахват юмрук,
а самите те, младите, те съвсем не са тук,
те са нейде високо, във свят един друг,
те са станали вече един лъх, един звук,
един блясък сред блясъка, ослепително нов,
на своята първа малолетна любов.

Как да се направи портрет на птица

Нарисувайте най-напред една клетка
клетка с отворена вратичка
Нарисувайте след това
нещо красиво
нещо простичко
нещо хубаво
нещо полезно
за птицата
След това
поставете платното до едно дърво
в някоя градина
в някоя гора
в някоя дъбрава
Скрийте се зад дървото
без да казвате нищто
без да помръдвате…
Понякога птицата идва скоро
но може да минат дълги години
преди тя да се реши да дойде
Не бива да се отчайвате
Чакайте
Чакайте ако е нужно години
тъй като бързината или бавността на пристигането
нямат никаква връзка
с успеха на картината
Когато птицата пристигне
ако пристигне
запазете пълно мълчание
Почакайте птицата да влезе в клетката
и когато вече е влязла
затворете леко вратичката с четката
След това
заличете една по една всички пръчици за кацане
като се стараете да не докосвате нито едно перце на птицата
След това нарисувайте дървото
като изберете наи-хубавия му клон
за птицата
Нарисувайте също зелената шума и свежестта на вятъра
прашеца на слънцето
и шума на животинките сред тревата в лятната жега
Ако птицата не запее
това е лош знак
знак че картината е лоша
Но ако тя запее това е добър знак
знак че вие можете да се подпишете
Тогава отскубнете съвсем лекичко
едно от перата на птицата
и напишете своето име в някой ъгъл на картината.

- Приятно ми е! Аз съм Вашта котка.
- Нима? Не помня да съм имал котка. Сигурна ли сте, че няма грешка?
- Разбира се, че няма. Да не би да мислите, че съм от глупавите котки? Но господине, ние с Вас сме влюбени!
- Господи! Но Вие се шегувате! Та аз дори не Ви познавам!
- Че как?! Нали се запознахме: “Приятно ми е! Аз съм Вашта котка.” Съвсем учтиво се представих.
- Но как решихте, че сме влюбени, когато току що се запознахме?
- Любов от пръв поглед се нарича, господине, чувството, което тъй умело се опитвате да скриете.
- Това е абсурдно! Да не сте се побъркала!
- Разбирам Ви. Не се съпротивлявайте. Може би Ви плаши болката от бъдещата изневяра?
- Как не Ви е срам да ми изневерявате! Така ще страдам! Вие сте жестока!
- Не виждате ли, че ме тласкате със Вашта равнодушност в лапите на друг!
- Каква нелепост! Та аз дори не Ви познавам!
- Отчайвате ме! Аз съм Вашта котка.
- Но нека бъдем честни. Вие не сте моята котка.
- По-Ваша съм от всякога! Навярно сте от глупавите. Не случайно ще прелюбодействам с градинаря.
- Аз нямам градинар!
- Разбира се, че нямате. Аз ще го наема, щом така ме пренебрегвате.
- Колко сте нахална! В моя собствен дом! Безсрамие! Но… Котките не могат да говорят и да наемат градинари.
- И с право си мълчат, горките! Мъжете сте отчайващо ограничени! И никога не слушате, когато ви говорят.
- Нелепо е жена ми да е котка. Нашата любов е невъзможна.
- Обичах Ви тъй страстно, а Вие ме отблъснахте. Довиждане!
- Почакайте! Какво се случи със прелюбодействието?
- За Ваша информация – отдавна го извърших. Вие ме принудихте с абсурдното си поведение! Изгонихте чаровната си котка.
- Почакайте! Не ме оставяйте така самотен!
- Не мога да Ви чакам. Изоставям Ви!

*Тодор Котев

… дали живея е друга тема, която няма да коментирам точно сега…
Става дума за моите патила, след като ме обраха. Взех си днес личната карта!
Струва си да почерпя. Излезе Михаела от сенките…
Поредна сутрин с трамвай номер 5 поех по задачи. Детето вече само отива до училището, не се налага да я съпровождам за 200 метра. Аз не мога да кажа, че съм 200% спокойна, но тя се чувства много добре, уверена – и както ми споделя – много внимава да не ме разочарова.
Днес не се върнах в офиса, а попътувах с грАДСКИЯ транспорт до една квартална полицейска станция, в която ме пратиха от Трето районно. Оказа се, че “Ама вие не сте за тука, госпожице”. Мерси за последното, ама за къде съм? Две пресечки по-надолу (!?) при колегата. Айде при колегата, който ми обясни, че служебната ми бележка не била готова и трябва да си я взема в понеделник м/у 16:30 и 17:30. Очарователно, ама му казах възпитано, че тая трудно ще стане. В крайна сметка се разбрахме в понеделник в 9 или 9:30 (трябва да си погледна записките) да ида до районното и да взема каквото ми трябва. Защото…
Без заветната хартиШка не мога безпрепятсвено да си заявя издаване на шофьорска книжка. Катаджиите съставяли акт. Странно, за чий Х тоя акт при положение, че не съм си загубила документите, а са ми отнети. Тиквеници…
Не мога да събера смелост да шофирам без книжка, но в понеделник щом ида в полицията, а после в КАТ, се виждам как минавам през Дървеница, мятам се на Сузана, тегля им една на административните ограничения и си карам колата. Писна ми на опашката…
Не стига че подмятам два кочана билетчета за мен и Мима, ами днес някакъв тиквенЯк ми обяснява как билетът ми не бил дупчен в тоя трамвай. При пробата се оказа че 3 перфоратора дупчат различно. Ама нали… Да си записвам и накоя машинка съм си дупчила билета. Пак хартиШки. Смилат ни в трамвая и сутрин и вечер. Това, че се качваме на трамвай от първата спирка хич не е досттаъчно, за да пътуваме спокойно. Ама стига за трамваите… Ами потрошените ми обувки от перкане пеш. Когато реша да сляза от клата и да се разходя илими се налага ходене пеш нося удобни обувки. Ама не всяко удобно е подходящо, за да ходя с него на работа.
И мрън, и мрън и т.н…
Ще видим тая работа, още малко търпенийце имам…

Днес е един от ония дни, в които се будиш от случаен писък на анимационен герой в телевизора.
Детето спи до мен и хабер си няма да става… Майка му – аз – също.
Баси скапаната вечер. По-скапана не можеше да бъде.
Прибрахме се с Мария и аз се захванах да приготвям вечеря. В един момент Марчето ме пита гости ли чакаме. Чакам аз – главата си. “Защо, бе, Миме?”. “Ами защото това само за нас двете ли е” – в отговор.
Ядене за 3 вечери, както бяхме в снощната конфигурация. Е оляла се бях. Нищо, някаква искричка, че не съм се превърнала в егоист индивидуалист.

А днес… мисълта ми беше за днес, а се разписах за вчера. Обух си дънки – тотален протест днес! Малко ми оставаше да си обуя и маратонки, ама щеше вече да е прекалено. Криво ми е, смотано, полупразно. Неопределен вкус.

И работа за цял китайски народ. За щастие има къде да избягам от гадни мисли…

БАУ!

Тук са пропуснали това, че работата с идиоти е тотална щета.

Но пък аз си го знам…

И тъй в реда на петъчните си мисли, сред които огромно място заема часът ми за маникюр утре в ДЕВЕТ И ПОЛОВИНА… (баси посред тъмна нощ е това), се чудя дали скоро ще си карам колата и ще изляза от нелегалност…

Мамка му, верно ли, казват истината тия, които твърдят, че карали кола без книжка 15 години…

Как става тъй…

А съвестните граждани си го начукаха сами…

Елза от “Очи на четири лапи”

С голяма надежда, вчера се изстрелях от работа и зачаках в трето районо, като си правех плановете днес да си подам заявление за лична карта. Обаче не бива да бързам да си правя планове, защото наистина не всичко зависи от мен и ми е ясно. Дадоха ми в районното една бележка с входящ номер. Изпратиха ме на непознат адрес, да намеря някой господин Колев, който щял да се занимава с моя случай.

Преглътнах с поредната надежда, че все пак преписката ми е пристигнала при него и ще получа каквото ми е нужно.

Уви – нито господинът беше там, нито преписката ми. Да спомена, че това нещо – понещението се намира в някакви криминално местенце… Изобщо в близките месеци Фикс Крайм няма да гледам… За малко да ме върнат от вратата, но успях да се преборя с достатъчно възпитан цивилен. Дадох си служебния номер на мобилния, входящия номер на жалбата ми и ме увериха, че когато при тях пристигне каквото трябва и ми изготвят нужните документи, ще ми звъннат да ида да си ги получа.

Странно местенце с работно време по един час на ден сутрин и един следобяд… Ех..

Та тази седмица няма да е. И късмет.

Тук всяко зли е за добро. Сега щях да съм в 9-то районно да попълвам заявление, а слъжебният ми мобилен щеше да грее от звънене, защото тук една прима направи поредната суматоха в нейн стил. Докато я няма на никого не липсва – поне на мен де. Дойде ли – цялата фирма разбира, че тя е на работа, а за несвършеното сме й виновни всички. Опита се днес да ми крещи, обаче й затворих телефона и й отнех удоволствието да издевателства. Яко беше подпалила, ама моето спокойствие ми е ценно, тъй че  МОЛЯ, НЕ МИ КРЕЩЕТЕ!!!

Та за капак и финал, нищо, че седмицата не е свършила – налага ми се дапратя децата при бабите им за известно време. Всичкото хубаво, само дето нямам кола, за да ги закарам. Т.е имам, но без никакви документи извънградско си е рисково и не бих го сторила.  Бащата на Йоана не може да ги заведе този път, защото заминава за Варна в командировка. На мен ми е само до това – да пътувам с автобуси. Но май ще се наложи…

В същото време започвам и да се вкисвам. Пет дни се правя на машина. пет дни все ми е горе главата, но вчера след полицейското разочарование… просто ми кипна и като му ревнах в колата, като взех децата… Май ревах, докато заспя. Дори не помня как съм заспала, защото бях като упоена. Чувствам се сама, ама толкова сама, колкото никога. В същото време приятели ми помагат, но ми е студено… И затова снощи се скрих и се свих. А щеше да е хубаво, ако бях излязла, поне да се отсрамя, пред колежките. И с Йордан бе добре да се видим, приготвил ми е някакви пари за децата. Но се затворих…

А не искам отново да се затварям. Не искам…

Та така…

Възстановяването на липсите започна лека полека.

В събота извадихме дубликати от ключовете, отворихме колата. Нямам ключ за резервоара й, но се надявам до събота бензинаът в нея да ми стигне и тогава да я мисля.

В понеделник на работа ми пратиха от мтел дубликат на служебната карта, Диди ми даде някакъв апарат, който да ползвам. За личен ползвам номерът на децата. Временно ползвам на един приятел апарата. Вчера ми го даде.

Следва в четвъртък да ида в III районно, за да си взема нужните документи и да си действам по въпроса с личната карта. Надявам се в петък да подам заявление. Май ще я пусна за 3 дни, защото без ЛК не мога да си подам заявление за шофьорска книжка. А определено не възнамерявам да си оставя колата, докато вляза документално в ред.

Пари засега има, и ще мисля какви схеми да приложа за да мога и да взема на заем, и да ги върна без това адски да ме дебалансира…

Нерви леко нямам, избива ме на плач от време на време, но ми е по-възможно да се стегна, отколкото преди месеци.

Знам, ще се справя, но това не ми пречи да си търся тонуса някъде по обратните завои.

В работата нещата ще се ускорят откъм темпо. Може би от това имам нужда.

Новото момиче засега не мога да кажа, че се справя, защото още не съм стигнала съвсем до нея. Приятна е, дано заработим успешно.

Ами това е засега… Пък може случайно да ми подхвърлят документите…

А Сузана май ще я пререгистрирам директно тук в София, само да се сдобия с оригинално пълномощно, че и то замина.

И нещо, за което трябва да се сещам по-често:

“Най-лесното нещо? Да се заблудиш.

Най-първата необходимост? Общуването.

Най-опасният човек? Лъжецът .

Най-приятното усещане? Вътрешният мир.

Най-добрата защита? Усмивката .

Коренът на всички злини? Егоизмът .

Единствената реалност? Любовта.”

-Майка Тереза 

Ама аман от тия мои първи пъти..

Сред зима предпразнично – буквално на улицата. С приятелска помощ и късмет 2-3 месеца положението се избистри до степен в която можех да планирам живота си занапред спокойно и без кой знае какви стресове и проблеми. Сложих емоциите, чувствата, любов и т.н на много заден план. Настроих се колкото мога прагматично и нещата завървяха. Бавно, без много чувство, но имаше посока и път… Това в личен план.

В работата нещата също си бяха ебали мамата. Нерви, напрежение, личните ми неща ме вадеха от релси… Била съм 2-3 пъти на път да си грабна шапката, само и само да нямам нерви и напрежения. Горното се коригира, в работата нещата си легнаха на мястото. Имаше светлина в тунела и то не от някой влак в моите релси… Струваше си усилията, търпението. В това отношение съм доволна към днешна дата. От утре си имам колежка нова. Няма да е всичко на главата ми. Работата ми нае по-високи обороти и друг човек си трябва, за да си движа сериозните проекти.

И вчера, след като си капарирах новата квартира, след като денят бе чуден, настроението ми на 6… Вечерта в заведението, вкоето бяхме с приятели ми задигнаха дамската чанта. Пари – всичките ми налични, документи лични, тия наколата, книжка, талони. Двата ми мобилни телефона с картите, ключовете ми за колата, за стаята ми в офиса и тези от сегашната ми квартира. Приказка и половина. Добре, че не бях сама и добре, че не съм сама. Приятели се притекога веднага на помощ. Направиха всичко, което може да се направи веднага в една такава ситуация. И сега разчитам на тях и на семейството ми, за да изплувам.

Малко думи имам, за да изразя благодарност. Хубавото е, че това са хора, които знаят, че за тях бих реагирала по същия начин, ако изпаднат в беда.

А от 1 април планът е да съм и новодомка… Умиране няма, отърване няма. Писах среднощ в полицията. Някаква надеждица имам да ми се намерят поне част от документите. Карта за телефон имам, контакти също. Апаратът е счупен и ходя с лист с важните телефони… На първо време и финансова инжекция получих… Баси мамата.. Ще се справя, то е ясно… Просто пак зверската…

С две думи – нямам думи. За пореден път се връщам в началото, но пак ще се ползвам от онова Лаваца късметче “Когато те изритат в задника, приеми го за начален удар!”.

И така.. Това го пиша защото вероятно ще ми писне да обяснявам на всеки какво се е случило, а доста хора са загрижени за мен, не само от чисто любопитство.Оценявам това и се извинявам предварителн, че не мога да разкажа на всеки подробно. Това ме натоварва, кара ме да изживявам неприятния момент и вярвам, че ще бъда разбрана.
Всъщност това се случи в “Леглото” на Стамболийски 20. Нощта на 15 срещу 16. 03.

Наистина бъдете бдителни, да не го отнесете като мен, защото… гадно си е. Дори и всяко зло да било за добро… Точно сега ми е трудно да възприема тази нагласа.

До скоро!

“Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на съпругата си и извади опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше обикновено пакетче – в него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. “Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай.” Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала. Той се обърна към мен и ми каза:
“Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален.” Няма да забравя тези думи.Те промениха живота ми.
Днес чета повече от преди и чистя по -малко.Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината. Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко . Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени. Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристалните си чаши. Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.
Фрази, като “Един ден….” или ” Някой ден….” вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си. Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.
Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има – едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме. Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели. Може би аз също бих се обадил на стари приятели , за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания.. Може би тя би поискала да отиде още веднъж в китайски ресторант /нейната любима кухня/. Колко е хубаво.
Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени.
Бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя “тия дни”.
Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша “тия дни “.
Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.
От сега нататък нищо няма да пропусна ! Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват. Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни..
Ето още една истина:
Нужни са месеци, понякога дори години, за да спечелиш доверието на един човек и само 30 секунди, за да го разрушиш.
Казват, че е необходима минута, за да забележиш един човек, един час, за да го прецениш, един ден за да го заобичаш и цял живот, за да го забравиш..
‘Добрият приятел ще плати гаранцията, за да те извади от
затвора….
Но истинският приятел ще седи зедно с теб, казвайки ‘Прецакахме се, но пък се забавлявахме!’
Разбрах, че….
Животът е като тоалетна хартия.
Колкото си по-близко до края, толкова по-бързо минава.
Разбрах, че….
Tрябва да сме благодарни, че Господ не ни дава всичко, за което го молим.
Разбрах, че…..
Парите не могат да купят класа.
Разбрах, че… малките ежедневни неща, които ни се случват, правят живота толкова грандиозен.
Разбрах че….
Под твърдата обвивка на всеки се крие някой, който иска да бъде оценен и обичан.
Разбрах, че….
Господ не е създал всичко за един ден Какво ме кара да мисля, че аз ще мога?
Разбах, че….
Игнорирането на фактите не променя фактите.
Разбрах, че….
Колкото по-малко време имам за работа, толкова повече работи свършвам.

Винаги съм мислила, че прекалено високите изисквания, които поставя един човек към друг, крият огромни комплекси. Проява на слабост е това. Примери колкото искаш.

Ежедневно слушам и чета какво ли не изказвания касаещи мъжко-женските отношения. Превивам се от смях когато някой толкова е вдигнал летвата на собствените си изисквания, че чак сам с поглед не може да я стигне. Губи реална представа. Е, да, нищо лошо – колкото повече искаш, толкова повече ще получиш. Ами какво и колко насреща можеш да дадеш? а колко от полученото можеш да усвоиш, понесеш?

И друго интересно – същите тези, с високите изисквания, мачовско или амазонско поведение (според пола) редовно скимтят, че са сами. Няма с кого да излязат в петък вечер, няма до кого да се събудят в събота сутрин, няма… няма… Не, не че няма, просто не могат да попаднат на достоен/а, според летвата им.

Не, в никакъв случай не пропагандирам занижаване на изискванията. Яростно обаче мога да споря по темата, че не бива да искаш повече отколкото можеш да си позволиш. Или както аз казвам и до ден днешен – не си поръчвам нищо, за което не мога да платя от собствения си джоб. Грубо звучи, но е реално.

Също е интересен момент демонстрацията на самодостатъчност.

Следва…

Не, не искам да скапвам смисъла на хубавото пожелание, ама ми звучи толкова клиширано, че няма накъде повече.

Да, радвам си се по мой си начин. Честитя Коледа на близките и приятелите, ама това “весела”. Пфу. Един Кан-кан да изтанцувам в името на веселието ли…

Не се ли казва днешния празник Рождество…

Виж по тоя въпрос мога да попиша повече и по-вдъхновено. Въпреки че както вчера ми се случи да наблюдавам комерсиализирането на тия празници ни завладява от-вся-къ-де.

Честито Рождество на всички, които се сбъркват да се отбиват тук. Здраве, късмет и чудеса да ви се случват.

Какво те очаква утре.
Кого ще срещнеш, когато най-малко очакваш.
Как ще ти се обърне целият живот…
Затова е голям пропуск, че не се раждаме научени, та в един момент да сме готови за изненадите, които понякога ни се случват.
Да бе, понякога си казвам – не съм опитала, затова не знам че мога. Често съм права, но някога колкото и да опитвам, колкото и да се влагам, старая, вярвам, та дори и на моменти да ме хваща оная, тъй наречена спортна злоба, аз просто не успявам. Да направя, да разбера, да отговоря, да стигна, да си тръгна или пък да остана.
И инатът в случая е голямо проклятие.
И да, хубаво е да ми е главата на раменете, ама като се намесва само когато вече скучаят е твърде краен и съм ги нацвъкала какви ли не…
Късмет? Как пък не… Оная циганка, дето е казала на майка ми, че туй дете (демек аз) е голямо късметлийче е била толкова права, колкото аз сега съм на себе си, в кондиция и т.н. А Митко-Бибитко, не ме репликирай, казах ти нещо за есенната меланхолия…
И не спирам да се питам защо когато най-силно искам нещо, тогава най-доволно се осирам… Баси късмета. Или пък искам твърде много… Уж не поисквам неща, които не мога да си позволя… Ама мен някой може ли да ме изтърпи, понесел събере, съхрани… Що за дзвер съм…
Но както казва един мой любим човек – умреш да си намираш оправдания. Добре че на всяко едно оправдание не ми расте по един нов задник, че в един момент съотношението глави-задници би било достойно за сътворяване на сценарий, после и филмиран… Пък аз ще остана под пари…
Тъпотия, почвам и аз да се дразня на себе си, ама излея ли си агресията отгоре си, ще стане поредно бедствие… Тайфун – Михаела. Нали ги кръщавали в Щатите с женски имена… Или толкоз съм прочела.
Ще речеш, че съм в Сатурнова дупка, ама не съм се засилила скоро да ставам за последно на 20… Пък акъла ми…. патешки… Поведението… Дали да го напиша… дали ще ми понесе след години да изчета кво съм писала… Пък може да си кажа – “Проблясвало ти е още тогава, патко застреляна… че за никакъв Х не ставаш”.

Извинете