My dear diary….

- Приятно ми е! Аз съм Вашта котка.
- Нима? Не помня да съм имал котка. Сигурна ли сте, че няма грешка?
- Разбира се, че няма. Да не би да мислите, че съм от глупавите котки? Но господине, ние с Вас сме влюбени!
- Господи! Но Вие се шегувате! Та аз дори не Ви познавам!
- Че как?! Нали се запознахме: “Приятно ми е! Аз съм Вашта котка.” Съвсем учтиво се представих.
- Но как решихте, че сме влюбени, когато току що се запознахме?
- Любов от пръв поглед се нарича, господине, чувството, което тъй умело се опитвате да скриете.
- Това е абсурдно! Да не сте се побъркала!
- Разбирам Ви. Не се съпротивлявайте. Може би Ви плаши болката от бъдещата изневяра?
- Как не Ви е срам да ми изневерявате! Така ще страдам! Вие сте жестока!
- Не виждате ли, че ме тласкате със Вашта равнодушност в лапите на друг!
- Каква нелепост! Та аз дори не Ви познавам!
- Отчайвате ме! Аз съм Вашта котка.
- Но нека бъдем честни. Вие не сте моята котка.
- По-Ваша съм от всякога! Навярно сте от глупавите. Не случайно ще прелюбодействам с градинаря.
- Аз нямам градинар!
- Разбира се, че нямате. Аз ще го наема, щом така ме пренебрегвате.
- Колко сте нахална! В моя собствен дом! Безсрамие! Но… Котките не могат да говорят и да наемат градинари.
- И с право си мълчат, горките! Мъжете сте отчайващо ограничени! И никога не слушате, когато ви говорят.
- Нелепо е жена ми да е котка. Нашата любов е невъзможна.
- Обичах Ви тъй страстно, а Вие ме отблъснахте. Довиждане!
- Почакайте! Какво се случи със прелюбодействието?
- За Ваша информация - отдавна го извърших. Вие ме принудихте с абсурдното си поведение! Изгонихте чаровната си котка.
- Почакайте! Не ме оставяйте така самотен!
- Не мога да Ви чакам. Изоставям Ви!

*Тодор Котев

… дали живея е друга тема, която няма да коментирам точно сега…
Става дума за моите патила, след като ме обраха. Взех си днес личната карта!
Струва си да почерпя. Излезе Михаела от сенките…
Поредна сутрин с трамвай номер 5 поех по задачи. Детето вече само отива до училището, не се налага да я съпровождам за 200 метра. Аз не мога да кажа, че съм 200% спокойна, но тя се чувства много добре, уверена - и както ми споделя - много внимава да не ме разочарова.
Днес не се върнах в офиса, а попътувах с грАДСКИЯ транспорт до една квартална полицейска станция, в която ме пратиха от Трето районно. Оказа се, че “Ама вие не сте за тука, госпожице”. Мерси за последното, ама за къде съм? Две пресечки по-надолу (!?) при колегата. Айде при колегата, който ми обясни, че служебната ми бележка не била готова и трябва да си я взема в понеделник м/у 16:30 и 17:30. Очарователно, ама му казах възпитано, че тая трудно ще стане. В крайна сметка се разбрахме в понеделник в 9 или 9:30 (трябва да си погледна записките) да ида до районното и да взема каквото ми трябва. Защото…
Без заветната хартиШка не мога безпрепятсвено да си заявя издаване на шофьорска книжка. Катаджиите съставяли акт. Странно, за чий Х тоя акт при положение, че не съм си загубила документите, а са ми отнети. Тиквеници…
Не мога да събера смелост да шофирам без книжка, но в понеделник щом ида в полицията, а после в КАТ, се виждам как минавам през Дървеница, мятам се на Сузана, тегля им една на административните ограничения и си карам колата. Писна ми на опашката…
Не стига че подмятам два кочана билетчета за мен и Мима, ами днес някакъв тиквенЯк ми обяснява как билетът ми не бил дупчен в тоя трамвай. При пробата се оказа че 3 перфоратора дупчат различно. Ама нали… Да си записвам и накоя машинка съм си дупчила билета. Пак хартиШки. Смилат ни в трамвая и сутрин и вечер. Това, че се качваме на трамвай от първата спирка хич не е досттаъчно, за да пътуваме спокойно. Ама стига за трамваите… Ами потрошените ми обувки от перкане пеш. Когато реша да сляза от клата и да се разходя илими се налага ходене пеш нося удобни обувки. Ама не всяко удобно е подходящо, за да ходя с него на работа.
И мрън, и мрън и т.н…
Ще видим тая работа, още малко търпенийце имам…

Днес е един от ония дни, в които се будиш от случаен писък на анимационен герой в телевизора.
Детето спи до мен и хабер си няма да става… Майка му - аз - също.
Баси скапаната вечер. По-скапана не можеше да бъде.
Прибрахме се с Мария и аз се захванах да приготвям вечеря. В един момент Марчето ме пита гости ли чакаме. Чакам аз - главата си. “Защо, бе, Миме?”. “Ами защото това само за нас двете ли е” - в отговор.
Ядене за 3 вечери, както бяхме в снощната конфигурация. Е оляла се бях. Нищо, някаква искричка, че не съм се превърнала в егоист индивидуалист.

А днес… мисълта ми беше за днес, а се разписах за вчера. Обух си дънки - тотален протест днес! Малко ми оставаше да си обуя и маратонки, ама щеше вече да е прекалено. Криво ми е, смотано, полупразно. Неопределен вкус.

И работа за цял китайски народ. За щастие има къде да избягам от гадни мисли…

БАУ!

Тук са пропуснали това, че работата с идиоти е тотална щета.

Но пък аз си го знам…

И тъй в реда на петъчните си мисли, сред които огромно място заема часът ми за маникюр утре в ДЕВЕТ И ПОЛОВИНА… (баси посред тъмна нощ е това), се чудя дали скоро ще си карам колата и ще изляза от нелегалност…

Мамка му, верно ли, казват истината тия, които твърдят, че карали кола без книжка 15 години…

Как става тъй…

А съвестните граждани си го начукаха сами…

Елза от “Очи на четири лапи”

С голяма надежда, вчера се изстрелях от работа и зачаках в трето районо, като си правех плановете днес да си подам заявление за лична карта. Обаче не бива да бързам да си правя планове, защото наистина не всичко зависи от мен и ми е ясно. Дадоха ми в районното една бележка с входящ номер. Изпратиха ме на непознат адрес, да намеря някой господин Колев, който щял да се занимава с моя случай.

Преглътнах с поредната надежда, че все пак преписката ми е пристигнала при него и ще получа каквото ми е нужно.

Уви - нито господинът беше там, нито преписката ми. Да спомена, че това нещо - понещението се намира в някакви криминално местенце… Изобщо в близките месеци Фикс Крайм няма да гледам… За малко да ме върнат от вратата, но успях да се преборя с достатъчно възпитан цивилен. Дадох си служебния номер на мобилния, входящия номер на жалбата ми и ме увериха, че когато при тях пристигне каквото трябва и ми изготвят нужните документи, ще ми звъннат да ида да си ги получа.

Странно местенце с работно време по един час на ден сутрин и един следобяд… Ех..

Та тази седмица няма да е. И късмет.

Тук всяко зли е за добро. Сега щях да съм в 9-то районно да попълвам заявление, а слъжебният ми мобилен щеше да грее от звънене, защото тук една прима направи поредната суматоха в нейн стил. Докато я няма на никого не липсва - поне на мен де. Дойде ли - цялата фирма разбира, че тя е на работа, а за несвършеното сме й виновни всички. Опита се днес да ми крещи, обаче й затворих телефона и й отнех удоволствието да издевателства. Яко беше подпалила, ама моето спокойствие ми е ценно, тъй че  МОЛЯ, НЕ МИ КРЕЩЕТЕ!!!

Та за капак и финал, нищо, че седмицата не е свършила - налага ми се дапратя децата при бабите им за известно време. Всичкото хубаво, само дето нямам кола, за да ги закарам. Т.е имам, но без никакви документи извънградско си е рисково и не бих го сторила.  Бащата на Йоана не може да ги заведе този път, защото заминава за Варна в командировка. На мен ми е само до това - да пътувам с автобуси. Но май ще се наложи…

В същото време започвам и да се вкисвам. Пет дни се правя на машина. пет дни все ми е горе главата, но вчера след полицейското разочарование… просто ми кипна и като му ревнах в колата, като взех децата… Май ревах, докато заспя. Дори не помня как съм заспала, защото бях като упоена. Чувствам се сама, ама толкова сама, колкото никога. В същото време приятели ми помагат, но ми е студено… И затова снощи се скрих и се свих. А щеше да е хубаво, ако бях излязла, поне да се отсрамя, пред колежките. И с Йордан бе добре да се видим, приготвил ми е някакви пари за децата. Но се затворих…

А не искам отново да се затварям. Не искам…

Та така…

Възстановяването на липсите започна лека полека.

В събота извадихме дубликати от ключовете, отворихме колата. Нямам ключ за резервоара й, но се надявам до събота бензинаът в нея да ми стигне и тогава да я мисля.

В понеделник на работа ми пратиха от мтел дубликат на служебната карта, Диди ми даде някакъв апарат, който да ползвам. За личен ползвам номерът на децата. Временно ползвам на един приятел апарата. Вчера ми го даде.

Следва в четвъртък да ида в III районно, за да си взема нужните документи и да си действам по въпроса с личната карта. Надявам се в петък да подам заявление. Май ще я пусна за 3 дни, защото без ЛК не мога да си подам заявление за шофьорска книжка. А определено не възнамерявам да си оставя колата, докато вляза документално в ред.

Пари засега има, и ще мисля какви схеми да приложа за да мога и да взема на заем, и да ги върна без това адски да ме дебалансира…

Нерви леко нямам, избива ме на плач от време на време, но ми е по-възможно да се стегна, отколкото преди месеци.

Знам, ще се справя, но това не ми пречи да си търся тонуса някъде по обратните завои.

В работата нещата ще се ускорят откъм темпо. Може би от това имам нужда.

Новото момиче засега не мога да кажа, че се справя, защото още не съм стигнала съвсем до нея. Приятна е, дано заработим успешно.

Ами това е засега… Пък може случайно да ми подхвърлят документите…

А Сузана май ще я пререгистрирам директно тук в София, само да се сдобия с оригинално пълномощно, че и то замина.

И нещо, за което трябва да се сещам по-често:

“Най-лесното нещо? Да се заблудиш.

Най-първата необходимост? Общуването.

Най-опасният човек? Лъжецът .

Най-приятното усещане? Вътрешният мир.

Най-добрата защита? Усмивката .

Коренът на всички злини? Егоизмът .

Единствената реалност? Любовта.”

-Майка Тереза 

Ама аман от тия мои първи пъти..

Сред зима предпразнично - буквално на улицата. С приятелска помощ и късмет 2-3 месеца положението се избистри до степен в която можех да планирам живота си занапред спокойно и без кой знае какви стресове и проблеми. Сложих емоциите, чувствата, любов и т.н на много заден план. Настроих се колкото мога прагматично и нещата завървяха. Бавно, без много чувство, но имаше посока и път… Това в личен план.

В работата нещата също си бяха ебали мамата. Нерви, напрежение, личните ми неща ме вадеха от релси… Била съм 2-3 пъти на път да си грабна шапката, само и само да нямам нерви и напрежения. Горното се коригира, в работата нещата си легнаха на мястото. Имаше светлина в тунела и то не от някой влак в моите релси… Струваше си усилията, търпението. В това отношение съм доволна към днешна дата. От утре си имам колежка нова. Няма да е всичко на главата ми. Работата ми нае по-високи обороти и друг човек си трябва, за да си движа сериозните проекти.

И вчера, след като си капарирах новата квартира, след като денят бе чуден, настроението ми на 6… Вечерта в заведението, вкоето бяхме с приятели ми задигнаха дамската чанта. Пари - всичките ми налични, документи лични, тия наколата, книжка, талони. Двата ми мобилни телефона с картите, ключовете ми за колата, за стаята ми в офиса и тези от сегашната ми квартира. Приказка и половина. Добре, че не бях сама и добре, че не съм сама. Приятели се притекога веднага на помощ. Направиха всичко, което може да се направи веднага в една такава ситуация. И сега разчитам на тях и на семейството ми, за да изплувам.

Малко думи имам, за да изразя благодарност. Хубавото е, че това са хора, които знаят, че за тях бих реагирала по същия начин, ако изпаднат в беда.

А от 1 април планът е да съм и новодомка… Умиране няма, отърване няма. Писах среднощ в полицията. Някаква надеждица имам да ми се намерят поне част от документите. Карта за телефон имам, контакти също. Апаратът е счупен и ходя с лист с важните телефони… На първо време и финансова инжекция получих… Баси мамата.. Ще се справя, то е ясно… Просто пак зверската…

С две думи - нямам думи. За пореден път се връщам в началото, но пак ще се ползвам от онова Лаваца късметче “Когато те изритат в задника, приеми го за начален удар!”.

И така.. Това го пиша защото вероятно ще ми писне да обяснявам на всеки какво се е случило, а доста хора са загрижени за мен, не само от чисто любопитство.Оценявам това и се извинявам предварителн, че не мога да разкажа на всеки подробно. Това ме натоварва, кара ме да изживявам неприятния момент и вярвам, че ще бъда разбрана.
Всъщност това се случи в “Леглото” на Стамболийски 20. Нощта на 15 срещу 16. 03.

Наистина бъдете бдителни, да не го отнесете като мен, защото… гадно си е. Дори и всяко зло да било за добро… Точно сега ми е трудно да възприема тази нагласа.

До скоро!

“Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на съпругата си и извади опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше обикновено пакетче – в него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. “Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай.” Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала. Той се обърна към мен и ми каза:
“Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален.” Няма да забравя тези думи.Те промениха живота ми.
Днес чета повече от преди и чистя по -малко.Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината. Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко . Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени. Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристалните си чаши. Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.
Фрази, като “Един ден….” или ” Някой ден….” вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си. Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.
Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има - едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме. Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели. Може би аз също бих се обадил на стари приятели , за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания.. Може би тя би поискала да отиде още веднъж в китайски ресторант /нейната любима кухня/. Колко е хубаво.
Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени.
Бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя “тия дни”.
Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша “тия дни “.
Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.
От сега нататък нищо няма да пропусна ! Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват. Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни..
Ето още една истина:
Нужни са месеци, понякога дори години, за да спечелиш доверието на един човек и само 30 секунди, за да го разрушиш.
Казват, че е необходима минута, за да забележиш един човек, един час, за да го прецениш, един ден за да го заобичаш и цял живот, за да го забравиш..
‘Добрият приятел ще плати гаранцията, за да те извади от
затвора….
Но истинският приятел ще седи зедно с теб, казвайки ‘Прецакахме се, но пък се забавлявахме!’
Разбрах, че….
Животът е като тоалетна хартия.
Колкото си по-близко до края, толкова по-бързо минава.
Разбрах, че….
Tрябва да сме благодарни, че Господ не ни дава всичко, за което го молим.
Разбрах, че…..
Парите не могат да купят класа.
Разбрах, че… малките ежедневни неща, които ни се случват, правят живота толкова грандиозен.
Разбрах че….
Под твърдата обвивка на всеки се крие някой, който иска да бъде оценен и обичан.
Разбрах, че….
Господ не е създал всичко за един ден Какво ме кара да мисля, че аз ще мога?
Разбах, че….
Игнорирането на фактите не променя фактите.
Разбрах, че….
Колкото по-малко време имам за работа, толкова повече работи свършвам.

Винаги съм мислила, че прекалено високите изисквания, които поставя един човек към друг, крият огромни комплекси. Проява на слабост е това. Примери колкото искаш.

Ежедневно слушам и чета какво ли не изказвания касаещи мъжко-женските отношения. Превивам се от смях когато някой толкова е вдигнал летвата на собствените си изисквания, че чак сам с поглед не може да я стигне. Губи реална представа. Е, да, нищо лошо - колкото повече искаш, толкова повече ще получиш. Ами какво и колко насреща можеш да дадеш? а колко от полученото можеш да усвоиш, понесеш?

И друго интересно - същите тези, с високите изисквания, мачовско или амазонско поведение (според пола) редовно скимтят, че са сами. Няма с кого да излязат в петък вечер, няма до кого да се събудят в събота сутрин, няма… няма… Не, не че няма, просто не могат да попаднат на достоен/а, според летвата им.

Не, в никакъв случай не пропагандирам занижаване на изискванията. Яростно обаче мога да споря по темата, че не бива да искаш повече отколкото можеш да си позволиш. Или както аз казвам и до ден днешен - не си поръчвам нищо, за което не мога да платя от собствения си джоб. Грубо звучи, но е реално.

Също е интересен момент демонстрацията на самодостатъчност.

Следва…